А Финн - Жената на прозореца

Гневът, псувните — той ескалира. Кръв нахлува в слепоочията ми. Фокусирай се. Сети се. Мисли.

— Да ти кажа, някак си ми е мъчно и за полицаите. Оня, големият, правеше такова огромно усилие да те изтърпи. Направо светец. — Пак подсмърча. — Жената ми приличаше на кучка.

Едва го слушам.

— Разкажи ми за майка си — измърморвам.

Той ме поглежда.

— Какво?

— Майка ти — казвам аз, кимайки. — Разкажи ми за майка ти.

Пауза. Тътен от гръмотевица навън.

— Като… какво например? — пита той обезпокоен.

Прочиствам гърлото си.

— Каза, че гаджетата й са се държали лошо с теб.

Той ме поглежда свирепо:

— Казах, че ме скапваха от бой.

— Така е. Обзалагам се, че се е случвало често.

— Да — продължава да ме гледа лошо — защо?

— Каза, че мислиш, че „просто си лош“.

— Казах, че това го каза един психиатър.

— Не вярвам в това. Не вярвам, че просто си лош.

Той накланя глава.

— Не вярваш ли?

— Не — опитвам се са успокоя дишането си. — Не вярвам, че хората са устроени по този начин. — Поизправям се и се опирам на възглавниците, заглаждам чаршафите върху бедрата си. — Ти не си създаден такъв.

— Не съм ли? — Ръката му държи хлабаво ножа.

— Преживял си много неща като дете. Видял си… неща. Неща извън твоя контрол. — Гласът ми укрепва. — Неща, които си надживял.

Той трепва.

— Майка ти не е била добра майка. Прав си. — Той преглъща. Аз преглъщам. — И мисля, че по времето, когато родителите ти са те осиновили, ти си бил много лошо наранен. Мисля… — дали да рискувам — мисля, че те много държат на теб. Дори и да не са били съвършени — добавям аз.

Той ме поглежда в очите. Лека тръпка преминава през лицето му.

— Те се страхуват от мен — казва той.

Кимам.

— Ти сам го каза — припомням му — каза, че Алистър се е опитвал да ме предпази, като ти пречи… като ни пречи да се виждаме.

Той не помръдва.

— Но аз мисля, че той също така се боеше за теб. Мисля, че искаше да предпази и теб. — Протягам ръка. — Мисля, че като са те прибрали у дома, те са те спасили.

Той ме гледа.

— Те те обичат — казвам аз. — Ти заслужаваш любов. И ако поговорим с тях, знам… сигурна съм, че ще направят всичко възможно да продължат да те закрилят. Знам, че искат… да имат връзка с теб.

Ръката ми се насочва към рамото му, колебливо.

— Това, което ти се е случило като малък, не е твоя вина — прошепвам — и…

— Стига с тия тъпотии. — Той подскача, преди да съм го докоснала. Прибирам ръката си обратно.

Изгубих го. Усещам как кръвта ми се изцежда от мозъка. Устата ми пресъхва.

Той се навежда към мен, поглежда ме в очите. Неговите са ясни и сериозни.

— На какво ти мириша?

Въртя глава.

— Хайде. Помириши. На какво ти мириша?

Вдишвам. Сещам се за първия път, когато вдъхнах аромата на онази свещ. Лавандула.

— Дъжд — отговарям.

— И още на какво?

Трудно ми е да го изрека:

— Одеколон.

— „Романс”. На Ралф Лорън — добавя той. — Исках да ти бъде приятно.

Въртя отново глава.

— О, да. Само не мога да реша — продължава той, умислен — дали ще е падане по стълбите, или свръхдоза. Толкова тъжна беше напоследък и всичко останало. И толкова много таблетки на масата. Но също така си шибана алкохоличка, така че може, нали разбираш, да пропуснеш някое стъпало.

Не мога да повярвам, че това се случва. Поглеждам към котката. Тя е в нейната част на леглото. Спи.

— Ще ми липсваш. Никой друг няма да ми липсва. Никой няма да разбере дни наред, а след това на никой няма да му пука.

Стягам крака под чаршафите.

— Може би психиатърът ти, но се обзалагам, че и на него му е писнало от теб. Каза на Лизи, че проявява търпение към агорафобията ти и към чувството ти за вина. Боже мили. Още един шибан светец.

Стискам силно очи.

— Гледай ме, когато ти говоря, кучко.

Ритам с всичка сила.

Уцелвам го в корема. Той се превива на две, а аз се сгъвам и го ритам отново, този път в лицето. Носът му изпуква под петите ми. Той се свлича на пода.

Дърпам чаршафите, изскачам от леглото, изтичвам през вратата към тъмното стълбище.

Над мен дъждът блъска по капандурата. Спъвам се в рогозката, падам на колене. Грабвам перилото с ръка.

Изведнъж стълбището засиява в бяло от светкавица, проблясваща отгоре. В този миг през перилата виждам всички стъпала, осветени, извиващи се надолу, надолу, надолу, до самото дъно.

Надолу, надолу, надолу.

Примигвам. Стълбището потъва отново в мрак. Нищо не виждам, нищо не усещам, с изключение на тропането на дъжда.