Стив Бери - Наследството на Карл Велики

Погледна часовника си. Четири и двайсет следобед. Животът бе хубав.

Разводът с втората му съпруга година по-рано беше минал гладко, без кой знае какви разходи. Тя просто го бе напуснала, без да вдига излишен шум. А той се бе стегнал, бе свалил десет килограма от теглото си и бе добавил малко кестеняво към светлорусата си коса. В момента, благодарение на тези действия, изглеждаше поне с десет години по-млад от своите петдесет и три години. Очите му изглеждаха доста по-живи след намесата на един френски пластичен хирург, който бе опънал бръчките около тях. Друг специалист го отърва от очилата, а съветите на близък приятел диетолог го научиха как да съхранява енергията си с помощта на вегетарианството. Правият нос, леко хлътналите бузи и строгите вежди щяха да бъдат голямото му предимство при дълго чаканото повишение.

Адмирал. Мечтата му. Вече на два пъти го бяха подминавали. Обикновено с това се изчерпват шансовете на всеки висш офицер във флота. Но Лангфорд Рамзи му беше обещал и трети шанс.

Мобилният телефон в джоба му започна да вибрира.

— Малоун е прочел доклада — съобщи гласът отсреща.

— Вероятно до последната запетайка — кимна Уилкърсън.

— Време е да го пришпориш.

— Мъже като Малоун не бива да бъдат пришпорвани.

— Но могат да бъдат насочвани.

— Човечеството е чакало това откритие в продължение на хиляда и двеста години — не се сдържа той.

— Именно. Нека не го караме да чака повече.

Стефани седеше зад бюрото си и дочиташе доклада от разследването.

— И всичко това е фалшиво, така ли? — вдигна глава тя.

— Да — кимна Дейвис. — Подводницата изобщо не е била в Северния Атлантик.

— Какъв е бил смисълът?

— Риковър построил двете лодки от клас HP. Били любимите му рожби. Стрували цяло състояние, но по времето на Студената война никой дори не се замислял дали трябва да се отделят двеста милиона долара за нещо, което може да ни донесе някакво предимство пред руснаците. Но той го карал наистина през просото. Важни били единствено резултатите, никой не го било грижа за сигурността. Още повече, че малцина знаели за съществуването на тези подводници. Потъването на НР-1А обаче повдигнало въпроси на различни нива. Самата подводница. Нейната мисия. Купища неудобни въпроси. По тази причина флотът се скрил зад националната сигурност и се заловил да изработи фалшива теза.

— Изпратили са само един кораб да търси оцелели?

— Напълно съм съгласен с теб, Стефани — кимна е въздишка Дейвис. — Малоун има достатъчно пълномощия, за да прочете този материал. Въпросът е: трябва ли да го прави?

— Абсолютно — без колебание отвърна тя, спомняйки си огромната болка, която беше изпитала след неочакваното самоубийство на съпруга си и смъртта на сина си. Именно Малоун й беше помогнал да се освободи от агонията, именно това беше причината да му бъде задължена.

Телефонът на бюрото иззвъня. Един от сътрудниците й съобщи, че на другата линия е Котън Малоун, който настоява да разговаря с нея.

Стефани и Дейвис се спогледаха.

— Хич не ме гледай — промърмори той. — Не аз му дадох доклада.

Стефани посегна към слушалката, но Дейвис й направи знак да включи микрофона. Това не й хареса, но нямаше как да му откаже.

— Стефани — прозвуча гласът на Малоун. — Веднага бързам да ти кажа, че не съм в настроение да слушам глупости.

— Здрасти и на теб — отвърна тя.

— Ти прочете ли доклада, преди да ми го изпратиш?

— Не.

Което си беше чистата истина.

— Приятели сме от доста време, Стефани. Оценявам жеста ти, но ми трябва нещо друго. Без никакви въпроси.

— Мисля, че ти върнах услугата — отвърна тя.

— Значи тази ще бъде на моята сметка.

Тя вече знаеше какво ще поиска Малоун.

— Моторен кораб „Холдън“. През ноември седемдесет и първа е бил изпратен на специална мисия в Антарктика. Искам да знам дали капитанът му е още жив. Казва се Закари Алегзандър. Ако е жив, искам да разбера къде живее. Ако не е, ще трябва да потърся някой друг член на екипажа, за предпочитане офицер.

— Предполагам, че няма да ми кажеш защо.

— Прочете ли доклада? — отново попита Малоун.

— Защо питаш?

— Усещам го по гласа ти. Със сигурност знаеш защо се интересувам от тези неща.

— Току-що бях информирана за събитията на Цугшпице. След което реших да хвърля едно око на написаното.

— Имаш ли твои хора тук? Оперативни агенти или други?

— Не и от моите.

— След като си прочела доклада, вероятно си даваш сметка, че мръсникът лъже. Зарязали са подводницата на произвола на съдбата. Баща ми и останалите десет души на борда може би са чакали да бъдат спасени. Но никой не се е появил. Искам да разбера защо командването на флота е постъпило по този начин.