Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

— Но не и аз, така ли?

— В рамките на възможностите ми е — сви рамене тя.

— Не отговори на въпроса ми. Какво ще стане, ако Хейл не желае смъртта на Нел?

— Сигурна съм, че не я желае, особено в този момент. Но важното е, че аз я желая. Затова намери начин да го направиш. И то бързо.

Това вече беше твърде много.

— Спомена, че си продала друг свой информатор. Хейл знае ли кой е той?

— Знае къде да търси и вече със сигурност го прави. Очаквам всеки момент да прехвърли задачата на теб — верния слуга, който току-що се е прибрал от Ню Йорк след тежка битка. Виждаш ли как се грижа за добрия ти имидж? Ти си герой. Какво повече искаш? А за да ти докажа добрата си воля и вярата си в теб, ще ти съобщя името на информатора и ще ти обясня как да докажеш предателството му.

Нокс очакваше точно това. Капитаните ще настояват за бърз процес и изпълнение на присъдата. Ако той се справеше с тази задача успешно, цената му неизбежно щеше да скочи до небето.

Но по-важното беше, че щеше да отклони вниманието от себе си.

— Дай ми името, а аз ще се погрижа за Стефани Нел.

Фредериксбърг, Вирджиния

Касиопея поздрави жената, която отвори вратата. Просторната къща беше пълна с цветя, скъпи антики и три домашни котки. Ярка светлина обливаше външните стени. Железният портал пред павираната с тухли алея беше отворен. Жената насреща й беше облечена в екип за бягане на „Найки“, а краката й бяха обути в маратонки на „Коуч“. На години беше приблизително колкото Първата дама и доста приличаше на нея, но с едно изключение — косата на Шърли Кейзър беше дълга, чуплива и боядисана в златисточервен цвят.

Външният им вид също беше различен.

За разлика от бледата и затворена Полин Даниълс лицето на Кейзър излъчваше любезност, а живите й черти се подчертаваха от високи скули и блестящи кафяви очи. Влязоха в помещение, осветено от кристални аплици и изящни настолни лампи „Тифани“. Касиопея отказа питие, но прие чаша вода.

— Разбрах, че имате въпроси към мен — започна домакинята. — Полин твърди, че можем да ви имаме пълно доверие, но все пак…

Отбелязала употребата на първо лице множествено число, Касиопея реши да подходи по-внимателно.

— Откога се познавате с Първата дама? — попита тя.

Чертите на Кейзър видимо омекнаха.

— Умница сте, а? — усмихна се тя. — Искате най-напред да научите нещичко за мен.

— Бих казала, че имам известен опит — кимна Касиопея.

— О, готова съм да се обзаложа, че е така. Вероятно работите в Сикрет Сървис, а може би във ФБР?

— Нито едното, нито другото.

— И аз така си помислих. Не приличате на агент.

На какво ли й приличам, запита се Касиопея.

— Нека приемем, че съм просто семейна приятелка — подхвърли тя.

— Това вече ми харесва — кимна Кейзър. — Е, добре, семейна приятелко, с Полин се познаваме от двайсет години.

— Което означава десетина години след смъртта на дъщеря й, така ли?

— Горе-долу.

Жената срещу нея очевидно беше нощна птица. Вместо умора, в очите й блестеше радостно оживление. За съжаление обаче беше получила цели два часа, за да се подготви. Първата дама категорично отказа да използват изненадата на неочакваното посещение и изпрати на приятелката си кратък есемес.

— И президента ли познавате от двайсет години? — подхвърли Касиопея.

— Да, за съжаление.

— Това означава ли, че не сте гласували за него?

— Не. Но и със сигурност не бих се омъжила за него.

За разлика от Полин, която отчаяно търсеше опрощение, тази жена не се колебаеше да демонстрира истинското си отношение. Но Касиопея не разполагаше с достатъчно време.

— Защо не прекратим тези увъртания? — попита тя. — Няма ли да е по-лесно просто да споделите какво мислите?

— С удоволствие. Полин е мъртва отвътре. Нима не го забелязахте?

Да, беше го забелязала.

— Дани го знае още от деня, в който погребаха Мери. Но дали се интересува, дали изобщо му пука за състоянието на Полин? Някой запитал ли се е как той се отнася към враговете си, след като проявява такова бездушие към собствената си съпруга? Нищо чудно, че са се опитали да го гръмнат.

— Откъде знаете как се чувства той?

— Двайсет години съм около тях, но нито веднъж не съм го чула да споменава името на Мери. Сякаш никога не е имал дъщеря. Сякаш тя не е съществувала.

— Може би това е неговият начин да се справя с мъката си — подхвърли Касиопея.

— Там е работата, че той не изпитва никаква мъка.

Уайът моментално се възползва от скъпоценните секунди, които му осигури заслепяващата граната. Хванал ръката на Вокио, той се втурна към стълбата в дъното на коридора, която по думите на доктора се използваше от служителите като най-къс път към барчето. А самият доктор беше изпаднал в паника, защото никога не му се беше случвало да участва в битка. За негов късмет обаче това не беше първият сблъсък на Уайът.