Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

— Ще я използваме да се доберем до имението.

— Очаквах да го кажеш — кимна Дейвис и посочи бетонната рампа. — Лодката е там.

Уайът усети чуждо присъствие. Един-два пъти му се стори, че чува тих плясък на вода. Инстинктът му нашепваше, че Нокс ги е последвал.

С един куршум два заека? Това ли бе намислил боцманът?

Хейл беше доволен и едновременно с това загрижен. Беше успял да отблъсне нападението и да предотврати бягството от затвора, но положението във Вирджиния си оставаше неясно. Ако твърдението на Вит за задържан от властите негов човек се окажеше истина, нещата можеха да станат сериозни. Вече се беше свързал с адвокатите си, настоявайки за незабавна проверка. Нямаше информация и за действията на Нокс в Нова Скотия. Добре поне че тримата капитани си бяха тръгнали. Беше пожертвал пръста на Кейзър заради тях, заради моряците и враговете си, които трябваше да разберат, че не се шегува.

Гледаше как Вит и Нел помагат на Кейзър да се качи в мократа каросерия на пикапа. Охраняваха ги четирима въоръжени моряци, а други шестима щяха да ги последват с втори пикап.

— Към пристанището! — извика той.

Малоун насочи 4-метровия скутер срещу силното течение на Памлико. Най-сетне беше успял да се добере до мъглата и в момента поддържаше курс към шейсетметровия пристан, който трябваше да се намира някъде отпред, на северния бряг на реката. Бурята беше отминала, вятърът стихна, но водата наоколо продължаваше да кипи. Бяха му казали, че устието е широко около три километра, които той вече беше почти изминал.

Погледна часовника си. 5:20 ч. сутринта. Въпреки мъглата хоризонтът на изток вече просветляваше. Той изключи от скорост и се остави на течението. От време на време подаваше по малко газ, колкото да не бъде отнесен в морето. Пред очите му се появиха светлини. Четири, подредени в една линия.

Дейвис му беше разказал всичко, което знаеше за „Адвенчър“. Шейсетметрова ултрамодерна яхта с всички качества на спортен ветроход. Силуетът му бавно изплува в мрака. На борда цареше оживление, чуваха се викове. Течението го тласкаше натам. Трябваше да внимава, за да не се блъсне в корпуса.

Зад яхтата също цареше оживление. Вероятно на пристана, който не се виждаше от скутера. Мракът беше прорязан от подскачащи светлини. По двойки. Приличаха на автомобилни фарове. Мъглата скриваше действителността, всичко беше размазано.

Малоун извади пистолета си и включи на скорост. Извънбордовият мотор леко увеличи оборотите си. Стигна до корпуса и зави наляво, следвайки ватерлинията. Пред очите му изплува котвена верига. Явно моряците се бяха погрижили за всичко, стабилизирайки допълнително яхтата срещу силното течение. Дебелите мокри халки чезнеха нагоре в мрака. Веригата беше дълга поне петнайсет метра.

Беше готов да се покатери по нея, но преди това искаше да провери още нещо. Завъртя кормилото максимално надясно и изключи от скорост. Скутерът веднага се отлепи от корпуса и започна да се отдалечава. Проверил посоката на течението, Малоун подаде газ и бавно се насочи напред. Натика пистолета в колана, изгаси двигателя и сграбчи веригата с две ръце. Кратък поглед през рамо го увери, че течението е подело скутера, който бързо се стопи в мрака.

Вече нямаше път назад.

Нова Скотия

Уайът чакаше жената насреща му да приеме предизвикателството. Камъкът с петия символ беше точно над главата му, старателно споен с хоросан. Някогашните строители бяха използвали много камъни с неправилна форма, за да изградят основите на крепостта, запълвайки разстоянието между тях със здрава мазилка. Нямаше да е трудно да изкърти този над главата си. Трябваха му само чук, секач и железен лост.

— Какво си намислил? — попита Карбонел, все още с пистолет в ръка.

— Цял живот ли се занимаваш с манипулации? — попита той. Наистина му беше любопитно да знае.

— Животът ми е борба за оцеляване, Джонатан. Също като твоя.

— Стигна дотук с цената на куп лъжи. Загинаха хора. Не ти ли пука за тях, дори мъничко?

— Върша каквото трябва. Точно като теб.

Не му харесваше, че непрекъснато го сравняваше със себе си. Той можеше да е всякакъв, но нямаше нищо общо с нея. Държеше фенерчето насочено надолу, към прииждащата морска вода. Най-долните улеи вече не се виждаха.

— Какво чакаш? — попита тя.

— Появата на нашия гостенин.

— И ти ли ги чу?

Веднага отбеляза множественото число.