Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

— Аз съм тук, Андреа.

— Знам — отвърна тя.

И двамата останаха под прикритие.

— Ти ме излъга — добави той.

— Нима очакваше друго?

— Никога не се отказваш, а?

До слуха му долетя тих смях.

— Стига, Джонатан. Не си новак, знаеш как стоят нещата.

Наистина беше така. Двуличието бе неразделна част от ежедневието на разузнавателната общност. Но тази жена беше прекалила и най-безочливо си играеше с него. Той нямаше нищо общо с целите й. Беше само средство за постигането им. Вярно, че му плащаше добре, но това не й даваше право да го използва като пионка. На всичко отгоре се беше появила тук да го ликвидира, лишавайки го от възможността да харчи парите й.

— Какъв е проблемът? — подхвърли той. — Страх те е, че мога да проговоря?

— Едва ли ще го направиш, но трябва да бъда стопроцентово сигурна — отвърна тя. — Наистина ли намери прословутите страници?

— Да.

Е, не беше съвсем вярно, но достатъчно близо до истината.

— А защо трябва да ти повярвам?

Обичайното протакане, помисли си с лека усмивка той. Поддържа разговора, за да даде достатъчно време на хората си да го засекат и ликвидират.

— Не виждам смисъл да проявяваме враждебност един към друг — добави тя.

— Тогава престани да се криеш и се изправи срещу мен.

След тези думи той свали очилата за нощно виждане. Усещаше, че Нокс се спотайва някъде наблизо с оръжие в ръка. Надяваше се, че ще се въздържи от всякакви действия, преди да научи нещо повече за скривалището на Андрю Джаксън.

Касиопея беше безсилна да направи каквото и да било. Двама моряци влязоха в килията и измъкнаха навън съпротивляващата се Шърли, докато други трима държаха на мушка нея и Стефани. Приятелката на Първата дама беше натикана в една от насрещните килии, към която имаше отлична гледка през стоманените решетки. Там я сложиха на стол от масивно дърво и увиха китките и глезените й със здраво тиксо. На устата й сложиха лепенка. Двете останаха сами.

— Какво ще правим? — прошепна Стефани.

— Ако не се обадя, кавалерията ще пристигне.

— Но какво ще стане с нея? С колко време разполагаме?

— Около час и нещо до разсъмване.

В общото помещение се появи мъж с черна кожена чанта.

— Това е нашият доктор — представи го Хейл. — Той ни превързва раните.

Човекът беше едър, с безизразно лице и късо подстригана коса. Дрехите му бяха мокри. Остави чантата си на масата срещу Шърли и извади от нея комплект никелирани хирургически инструменти.

— Докторът е важен член на екипажа — започна да обяснява Хейл. — Той не се бие като останалите, но винаги получава дял от плячката — значително по-голям от дяловете на обикновените членове и моряци. Правилото е в сила и днес. Никой не роптае срещу него.

Докторът се изправи срещу Шърли с клещи в ръце.

— Търпението ми се изчерпа, уважаеми дами — продължи Хейл. — Дойде ми до гуша от предателства и измами. Искам да бъда оставен на мира, но правителството на САЩ е на друго мнение. Ето, сега дори нападнаха дома ми…

Шперплатовата врата отскочи и в помещението се появиха трима мъже с мокри дрехи. И тримата бяха приблизително на възрастта на Хейл.

— Това са другите капитани — прошепна Стефани.

Нокс продължаваше да се промъква към мястото на вероятната конфронтация. Дали Карбонел си даваше сметка, че Уайът я подмамва, заблуждавайки я, че все още държи положението в свои ръце? До слуха му достигаха откъслечни думи от фразите, които си разменяха. Беше си избрал позиция над тях и трябваше да внимава да не подплаши птиците, които лесно биха разкрили присъствието му.

Уайът каза, че е намерил страниците. Вярно ли беше това? И дали вече имаше значение? Може би. Никак нямаше да е зле да се прибере в Бат със скъпоценните листове, и то след като е ликвидирал Уайът и Карбонел. Цената му в очите на капитаните би се повишила стократно. Защото с един удар щеше да е спасил живота им и да ги е отървал от ударите на закона.

Подобна перспектива наистина беше много примамлива. Той стисна пистолета и замръзна на място. Мишените му бяха точно под него.

— Добре, Джонатан — прозвуча гласът на Карбонел. — Ще се изправя очи в очи с теб.

Хейл се раздразни от появата на партньорите си. Какво търсеха тук? Ставащото не ги засягаше. Не техните, а неговата къща беше станала обект на нападение, а те дори не бяха мръднали пръст да му помогнат. В момента очите им бяха заковани върху сгърченото тяло на пода с липсващо ухо и дупка в главата.