Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

И тогава залогът бил огромен. Както днес.

— Какво си направила? — прошепна той, мислейки за Касиопея.

Нокс смени позицията си, използвайки за прикритие купчина отломки. Остана на едно ниво над земята, придържайки се близо до външната стена. През многобройните дупки в нея се виждаха водите на залива, облени от лунната светлина. Студеният вятър щипеше устните му, но птичата воня беше поносима именно благодарение на него.

След като изслуша репликите, които Уайът и Карбонел си размениха по радиостанцията, той реши да потърси място с по-добра видимост към предстоящата конфронтация. Може би с малко късмет щеше да получи шанс да ликвидира и двамата.

— Нокс!

Той замръзна на място. Уайът викаше него.

— Знам къде са скрити двете липсващи страници.

Послание. Лаконично и ясно. Помисли още веднъж, ако си решил да ме убиеш.

— Бъди разумен! — извика Уайът.

Нокс веднага разбра какво иска да му каже.

Имаме общ враг. Дай да се справим с него. Защо мислиш, че ти позволих да се сдобиеш с оръжие?

Добре. Идеята беше разумна. Поне засега.

Хейл се приближи към килията с трите затворнички. Косата на Кейзър беше прилепнала към черепа, дрехите й бяха подгизнали, но въпреки това от фигурата й се излъчваше някаква особена красота, дължаща се на възрастта и опита. Красота, която щеше да му липсва. Заедно със специалното й бельо.

— Значи дойде да разузнаваш, а? — извика той. — Може би с надеждата да откриеш мис Нел?

— Дойдох да поправя грешката си — твърдо отвърна Шърли.

— Макар и глупава, постъпката ти е достойна за възхищение.

Навън бурята най-сетне утихваше. Най-тежкото беше отминало. Но пред него стояха и други неотложни проблеми.

Обърна се към жената, която не познаваше. Слаба, стройна, с тъмна коса и мургава кожа. Истинска красавица. Спокойна и самоуверена. Напомняше му за Андреа Карбонел, а това не беше хубаво.

— Коя си ти?

— Казвам се Касиопея Вит.

— Появи се тук да ги спасяваш, така ли?

— Аз съм само една от многото.

Той веднага долови намека.

— Всичко свърши — обади се Стефани Нел. — Вече си умрял и погребан.

— Така ли мислиш?

Той бръкна в джоба си и извади джиесема, който хората му бяха отнели от Вит. Доста интересна играчка. В нея липсваше списък с контактите, нямаше запаметени номера. По всяка вероятност беше предназначен за разговори и съобщения само с един номер. С такива телефони работеха хората от разузнаването. Което автоматично включваше Вит в редиците на врага. Вече беше разбрал, че цялата атака по време на бурята имаше за цел отвличане на вниманието, за да се осигури спокойствие на тази жена.

И планът почти бе сполучил.

— И ти ли работиш за НРА? — попита.

— Работя за себе си — отвърна мургавата красавица.

Той се замисли върху отговора. Първоначалната му преценка беше вярна. Тази жена нямаше да проговори без принуда.

— Нали видя какво се случва с всеки, който отказва да отговаря на въпросите ми?

— Аз вече ти отговорих.

— Но аз имам още един въпрос. Много по-важен. — Ръката му с телефона се вдигна на нивото на очите й. — На кого докладваш с това?

Вит не отговори.

— Знам, че Андреа Карбонел очаква рапорта ти — добави Хейл. — Искам да й кажеш, че Стефани Нел я няма тук и че ти си се провалила.

— Няма как да ме принудиш да направя подобно нещо.

Хейл бавно осъзна, че това е истина. Беше достатъчно опитен, за да прецени, че тази жена е костелив орех. По всяка вероятност други хора следяха действията й в региона и със сигурност щяха да се задействат, ако връзката с нея бъде прекъсната. А тя просто трябваше да издържи до появата им.

— Нямам намерение да ти причиня нищо лошо — каза той и посочи Кейзър. — Лошото съм запазил за нея.

Нова Скотия

Уайът се надяваше, че Нокс е обърнал внимание на предупреждението му. Нуждаеше се от няколко минути насаме с Карбонел. А после, когато останеха само двамата, щеше да започне играта с него. Такава със сигурност щеше да има, защото Нокс едва ли щеше да се оттегли, когато шансовете им бъдеха изравнени. Дали вече беше открил двете тела? Вероятно да. Но дори и да не беше, положително щеше да стигне до заключението, че в крепостта са останали само тримата.

Той се спусна на земята. Очилата за нощно виждане му помагаха да се ориентира. Откри основата на стълбището, а после и отвора, през който се стигаше до вътрешния двор, където го чакаше Карбонел. Погледна часовника си. Бяха изминали три часа, откакто двамата с Малоун успяха да се измъкнат от наводненото подземие. Приливът настъпваше на всеки шест часа. Такъв беше ритъмът на природата.