Майк Лосон - Двойни игри

— Изключено! — отряза Хол. — Не би трябвало да давам пистолет и на братовчед ти. Агенцията за борба с наркотиците няма право да въоръжава цивилни граждани, да не говорим за такива като теб, обвинени в предумишлено убийство!

— Но…

— Никакво „но“! — отсече с каменно лице агентката. — Ако сте в опасност, повикайте ни по радиостанцията. Надявам се да не стигаме дотам, тъй като след това шансовете ни да спипаме Пю ще бъдат нулеви. — На лицето й се мярна нещо като усмивка. — Разбира се, ако той не гръмне лично някого от вас.

Е това вече наистина е смешно, помисли си Демарко.

Справиха се сравнително добре. Гората в имението на Пю беше прочистена и рядко им се налагаше да си пробиват път през шубраците. Отклониха се само веднъж или два пъти, но Дани бързо се връщаше на пътеката. Може би все пак умееше да работи с джипиес.

Двайсет минути по-късно стигнаха до дървения мост, който свързваше двата бряга на малко поточе, широко не повече от шейсет сантиметра. От двете му страни ясно личаха следи от автомобилни гуми.

— Сега накъде? — прошепна Демарко.

Дани посочи с ръка.

— Откъде знаеш, че не е в обратната посока?

— От джипиеса. Зад нас е първото мостче — онова, което прекосих с превръзка на очите. Значи трябва да вървим напред.

Демарко свали очилата за нощно виждане и се огледа. Луна нямаше, а десетината звезди над главите им бързо потъваха в облаците. Мракът беше плътен като в добре затворен шкаф. Той нямаше представа на какъв принцип действат очилата, но се радваше, че ги има. Защото ако Пю бе поставил охранители наблизо, те можеше да ги засекат само ако разполагаха с подобна екипировка.

— Добре, да вървим — кимна той и отново си сложи очилата.

След седемдесет-осемдесет метра пътеката се раздвои.

— Ами сега? — спря на място Дани. — Да се разделим ли, или да останем заедно?

Ако изчисленията му бяха верни, лабораторията трябваше да е най-много на стотина метра от разклонението. В случай че се разделят и някой от тях откриеше входа, той можеше да повика другия по радиостанцията. Не, не, поклати глава Демарко. Дани в никакъв случай не биваше да остава сам.

— Продължаваме заедно — промърмори той. — Тръгваме в едната посока и търсим. Ако в рамките на един час не открием нищо, ще се върнем обратно и ще поемем по другата пътека.

— Ти си шефът — отвърна Дани.

Повървяха известно време, после Демарко попита:

— Всъщност какво точно търсим?

— Проклет да съм ако знам, Джо. Вратата е някъде тук, но положително е замаскирана с клони или нещо друго. Най-добре е да обикаляме и да душим. Онова място адски смърдеше.

Демарко тръгна наляво, а Дани пое надясно. Вдигнали носове, те душеха въздуха като двойка италиански бигъли. Едновременно с това очите им опипваха терена, търсейки нещо необичайно. В един момент Демарко се запита дали да не свали очилата и да използва фенерче. Намираха се най-малко на осемстотин метра от къщата на Пю и едва ли някой можеше да види светлината оттам. После радиостанцията на колана му изпращя и той едва не подскочи от ужас.

— Какво? — изсъска в мембраната той, след което се сети да добави едно „край“.

— Открих нещо, край — обади се Дани.

Демарко вдигна глава. Забеляза силуета на братовчед си на петдесетина метра вдясно и хукна натам.

— Виж — промърмори Дани и посочи земята пред краката си.

Фасове от цигари. В голямо количество, пръснати около дънера на солиден дъб. Приличаше на място за пушене. Вероятно лаборантите работеха със силно запалителни материали и не им се разрешаваше да пушат вътре. Входът би трябвало да е съвсем наблизо, но наоколо все още не се виждаше нищо, с изключение на оцветената в яркозелено гора.

— Мамка му — промърмори Демарко. — Ще взема да включа фенерчето.

— Сигурен ли си?

— Не съм — въздъхна той, смъкна очилата и щракна копчето на фенерчето. След петминутна обиколка все още не виждаше нищо, което да прилича на врата. После забеляза нещо странно: фасовете очертаваха нещо като малка пътечка — като онази в приказката за Хензел и Гретел. Типично поведение на хора, получили забрана да се отдават на порока си на работното място — тръгват да се прибират, дърпат за последен път, а след това размазват фаса с тока на обувката си. В конкретния случай не са си позволявали просто да го изстрелят в гората поради опасността от пожар. И така, Демарко тръгна по очертаната от фасовете следа, насочил фенерчето си. И скоро я видя: малка купчина от рохкава пръст с височина, от три сантиметра и дължина около метър и половина очертаваща абсолютно права линия. В гората рядко се срещат такива неща. Пристъпи към купчинката, клекна и плъзна ръка по нея.