Майк Лосон - Двойни игри

— Пропусна да кажеш моля , скъпи — отвърна му тя. Каза го с усмивка, но личеше, че действително държи да коригира маниерите му.

— Повтарям това, което казах — донеси ми чаша горещо кафе — отвърна той.

На което тя реагира така:

— Знаеш ли какво, скъпи? Можеш да вървиш на майната си. — След което се присъедини към колежките си, подхвърли нещо, кимайки към масата му, и всички избухнаха в смях.

Десет минути по-късно той напусна ресторанта с пламнало от гняв лице. В един момент се запита дали да не я причака след работа и да й отреже гадните устни, но после се отказа. Беше твърде дисциплиниран, за да си позволява подобни волности.

Зърна крайпътна табела, на която пишеше, че до Кливланд остават само сто и шейсет километра. Още сто и шейсет километра, притиснат от едрата жена до себе си и с пламнал от болки крак. Много по-лесно беше да вземе самолета от Филаделфия, но не искаше да се излага на допълнителен риск. Затова се придвижваше с кола и влак, но най-често с автобус. След Лондон и Мадрид мерките за сигурност по влаковете бяха засилени, а кола не използваше поради опасението, че цветът на кожата му ще привлича вниманието на всички ченгета по пътищата.

Проблемът с полетите не се изчерпваше единствено с факта, че е арабин. Протезата му беше направена от пластмаса и метал, който задействаше детекторите по летищата. А благодарение на двамата тъпаци в Балтимор американските сили за сигурност знаеха за изкуствения му крак. Вероятно вече беше издадена заповед за задържането на всеки чужденец с протеза, чиято самоличност трябваше да бъде старателно проверена. Нямаше значение дали ще си обръсне главата, дали ще сложи подплънки в бузите си, или ще надене перука и контактни лещи. Нямаше значение дали прилича на брадатия тип от некачествена снимка, с която разполагаха. Щеше да бъде задържан и ФБР щеше да го подложи на разпит, докато установи истинската му самоличност.

По тази причина в момента се друсаше в автобуса в компанията на чистачки. И щеше да го прави цели седем часа без прекъсване, вместо да приключи пътуването за час и половина. Но това не го притесняваше. За изпълнението на мисията си разполагаше с всичкото време на света.

Махоуни беше бесен.

Сутрешното издание на „Уошингтън Поуст“ съобщаваше новината, че е бил посетен от Хасан Зариф, брат на печално известния терорист Реза Зариф. Репортерът, естествено, беше успял да разкрие и останалото: а именно че Махоуни и бащата на Реза са приятели от детството си, прекарано в Бостън. Мръсникът дори беше успял да изрови някакъв стар училищен годишник, в който имаше снимка на Махоуни и Али Зариф, облечени в бейзболни екипи. Дебелата лапа на Махоуни беше приятелски преметната през раменете на Али.

— Как са разбрали за посещението? — ревна Махоуни, обръщайки се към Демарко. — Той изобщо не беше включен в списъка на моите посетители!

Демарко знаеше отговора на въпроса: Макгуайър, ченгето от охраната на Капитолия. Грешката беше лично негова, когато го заплаши с някое по-неприветливо място за изпълнение на служебните задължения, той се изпусна да каже, че Хасан Зариф е очакван лично от председателя. Вероятно Макгуайър беше запомнил името и бе решил да си го върне, изпращайки анонимно съобщение до „Поуст“, че човек с фамилията на терориста е бил на посещение при Махоуни. Предостатъчно за онези хиени.

— Нямам представа — отвърна Демарко.

— Цяла сутрин звънят, мръсниците му с мръсници! — изпъшка Махоуни. — Включително и от телевизията. Искат да знаят какво е търсил тук Хаси.

— А вие какво им казахте?

— Нещо, което се доближава до истината. Че познавам Реза от малък, а с баща му сме стари приятели. А Хасан се е отбил да ме види, просто защото минавал през града, а и защото бил сигурен, че ще проявя интерес към здравето на баща му, който неотдавна е прекарал инфаркт. Казах им още, че Хасан и семейството му са били подложени на продължителни разпити от полицията — нещо, което е напълно разбираемо, но все пак не бива да разбиваме живота им.

— Но не им казахте, че версията на ФБР е съшита с бели конци, а той ви е задал конкретни въпроси — отбеляза Демарко.

— Не, по дяволите!

Махоуни замълча за момент, представяйки си политическите последици от появата на снимката му с бащата на убития терорист в един от най-авторитетните вестници на Америка.

— А ти какво откри? — попита най-сетне той.

Демарко му разказа.

— Мислиш ли, че отпечатъкът на онзи гадняр върху кутията за патрони означава нещо?