Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Какво правиш тук, Джо? — попита Хари.

Демарко подпря юмрук на бюрото.

— Пол Морели е свързан с Доминик Калвети, Хари. А Калвети по някакъв начин е свързан с Лидия Морели. А ти, дявол да те вземе, си свързан и с Морели, и с Калвети.

Демарко направи кратка пауза и добави:

— Ще ми кажеш всичко, което знаеш, Хари.

— Калвети? Божичко, Джо, не знам за какво, по дяволите, говориш.

— Не, Хари, не ме лъжи. Умират хора, Калвети и Морели вършат убийствата. Така че не смей да ме лъжеш!

— Умират ли? Кой умира?

Демарко си пое дълбоко въздух, мъчейки се да овладее емоциите си, за да не сграбчи Хари за гушата. След това му разказа защо и как е скроил номер на Пол Морели и как всички, замесени в историята, без него и Сам Мърфи, са или в болница, или мъртви. За Ема изобщо не спомена.

Хари не прекъсна Демарко, докато той говореше, но като че ли потъваше в стола си, все едно се опитваше да се изпари. Затвори очи, когато Демарко заговори за убийството на Лидия и за нейните обвинения срещу съпруга й.

Разказът свърши и Хари попита с дрезгав глас:

— Доведената му дъщеря ли, Джо? Сигурен ли си, синко? Абсолютно сигурен ли си?

— Да — каза Демарко. — Сигурен съм.

Хари се надигна от стола си и отиде до барчето. Движеше се бавно и колебливо, все едно за последните пет минути беше остарял с десет години.

— Имам нужда от нещо за пиене. Искаш ли едно?

Но преди Демарко да успее да му отговори, Хари възкликна:

— Господи, Джо. Какво си направил?

— Хари, не искам пиене. Престани да се правиш на ударен и да ми кажи каквото искам да знам.

Докато Хари пълнеше чашата си с натрошен лед и бърбън, Демарко, прекалено нервен, за да седи на едно място, отиде до прозореца и погледна към Сентръл Парк. От двайсетия етаж кънкьорите по езерото му заприличаха на механични фигурки върху капака на музикална кутия.

— Хлапе, поставяш ме в ужасно положение — каза Хари. — Не можеш да си представиш колко ужасно. Ако не беше баща ти…

— Хари, нямам време за…

— Джо, това, което искаш от мен… Могат да ме убият, синко.

— А мен със сигурност ще убият, ако не ми отговориш. И няма две мнения по въпроса.

Хари мълчеше.

— Хари. Моля те.

Хари се взираше в кръщелника си, опитвайки се да вземе решение, питайки се на кого дължи истинска вярност. Най-сетне той каза:

— Доминик Калвети е бащата на Лидия Морели.

Доминик Калвети беше мафиот от митичен калибър.

Криминалните му владения се простираха из всичките пет района на Ню Йорк, както и по цялото Източно крайбрежие. През четирийсетте и петдесетте години бил здраво свързан с профсъюза на шофьорите — и с пенсионния им фонд — и с течение на времето успял да проникне във всяка голяма профсъюзна организация на североизток.

Контролирал съдии и политици, може би дори и неколцина от приятелчетата на Махоуни в Конгреса. На някои места негови хора управлявали криминалните му операции директно, а на други се съюзявал с местните престъпници, когато сметнел, че съюзът ще му е по-изгоден от откритата война.

За разлика от всички големи мафиоти по света Калвети избягвал публичността и не излагал богатството си на показ. Дори като млад никога не го били виждали да се влачи с изрусени стриптийзьорки или да играе хазарт във Вегас. Живеел в скромен дом в Лонг Айланд, който рядко напускал, а когато се случвало да излезе, никога не пътувал с антураж, само с един, най-много двама бодигардове. Най-важното — с изключение на един кратък престой в затвора, докато бил още на двайсет и няколко — той никога не бил подвеждан под отговорност за действията си. Донякъде това се дължало на интелигентността му, донякъде, защото бил проникнал във всеки един от органите на закона, който би пожелал да му предяви обвинение, и донякъде, защото бил известен с крайната си жестокост към всеки, изкушил се да го предаде.

Доминик Калвети сега беше на седемдесет и девет години.

Според Хари майката на Лидия имала тайна връзка с Калвети през петдесетте, когато и двамата били млади и обвързани с брак. Доминик бил красив и млад, а майката на Лидия — красива, млада и леко дива. Хари не знаеше как Лидия и Калвети са се срещнали, но смяташе, че на Доминик му е било много забавно да чука жената на виден юрист, който по-късно станал и федерален съдия. Или просто са били двама млади, които са се влюбили.

— А бащата на Лидия, съдията? — попита Демарко. — Не е ли разбрал, че Лидия не е негово дете?

— Не ми се вярва — каза Хари. — Тя защо да му казва?