Пол Кристофер - Златото на Кортес

— Проста за теб — измърмори Били.

— Което е точно тук? — недоверчиво попита Гуидо.

— Плюс-минус стотина метра — намеси се Брайни. — Преносимият странично сканиращ радар показва тежка метална маса точно под нас. Водата е дълбока само пет и половина метра.

— Наистина ли смятате, че това е корабът със съкровището? — попита недоверчиво Били. — Както каза, през 1906 година са наводнени цели градове.

— Заслужава си да проверим — вдигна Фин рамене.

— Да не се бавим твърде много — подхвърли Гуидо и сбръчка нос. — Никога не съм предполагал, че вода може да мирише толкова лошо.

Холандецът беше прав. Температурата на повърхността беше почти трийсет и осем градуса и миризмата на умряла риба и мръсотия беше непоносима. Почти в същия миг сигналната линия, която ги свързваше с Ели под водата, помръдна. Брайни Хансон стана и отиде при големия компресор, който бяха завинтили на задната палуба, и го включи. Чу се боботене и от вътрешностите на машината се понесе рев, а дебелата гумена вакуумна тръба започна да се издува в металните си скоби, когато помпите заработиха и започнаха да смучат пясък и тиня от дъното. Хоботът на тръбата беше закрепен над метална кошница, която щеше да хваща всяко нещо, засмукано от помпите.

Ели Санторо се показа на повърхността. Той свали маската си, хвърли я на палубата, а после се изкатери по късата стълба. Застана на палубата с изражение на дълбока погнуса върху лицето. Неопренът му беше покрит с лепкава сиво-черна слуз. От него се носеше миризма на канал.

— Долу е направо отвратително — изръмжа той, докато дишаше дълбоко.

— Откри ли нещо? — попита Фин.

— Двуметров слой мръсотия и мъртви гниещи риби. — Той направи пауза и бръкна в малката мрежеста кесийка на колана. — И това. — После се ухили и запрати предмета в центъра на старата маса за карти.

Вакуумната помпа изгъргори и нещо кораво се запъна в нейното гърло. Предметът, изваден от кесията на Ели, проблясваше матово върху масата. Беше почти кръгъл, дебел около шест милиметра и с големината на малка чиния. В центъра имаше грубо щампован испански кръст и също толкова груб отпечатък на годината: 1521. Чинията беше от чисто злато. Хиляда години преди да се превърне в чиния с кръст и дата върху нея, тя бе представлявала скулптирано изображение на Кукулкан, крилатия бог на сътворението, когото маите бяха почитали по времето, когато испанците още са живеели в пещери.

— Съкровището на Кортес.

На следващата вечер в деветнайсет часа атлантическо време една частна „Чесна Мустанг“, регистрирана на името на „Ноубъл Фармасютикълс“, изчезна над Мексиканския залив. Според списъка единственият пътник беше Джеймс Джонас Ноубъл, шеф на огромната фармацевтична корпорация и баща на Харисън Ноубъл, плейбой и търсач на приключения, който беше изчезнал наскоро начело на археологическа експедиция в Юкатан. Не се изключваше възможността да е имало нечестна игра при изчезването на самолета на фармацевтичния бос. Появиха се мнения, че може погрешка да е навлязъл в кубинското въздушно пространство и да са го свалили. Кубинските власти отказаха всякакви коментари по въпроса.

Два часа след изчезването на Джеймс Джонас Ноубъл кардинал Енрико Роси от кабинета на ватиканския държавен секретар и един от старшите директори на „Банко Вениция“, клон на ватиканската банка в Рим, почина зад писалището си от, както се предполага, масивен сърдечен удар. Той беше на седемдесет и седем и бе известен с това, че пуши по две кутии „Марлборо“ дневно. Папата, който беше негов стар приятел, нареди да се отслужи реквием за Роси три дни по-късно.

Клаудио Суки, разследващ журналист от „Ил Темпо Романа“, беше прегазен в ранните часове на вечерта. За него се знаеше, че работи върху материал за корупцията във ватиканската банка, свързвана основно с кардинал Роси. В резултат на нападението преносимият компютър на Суки беше разбит. Никога не беше открита следа от шофьора или автомобила.

Два дни след смъртта на кардинал Роси и на нещастния журналист Клаудио Суки, Френсис Зейвиър Сиърс, професионалният наемен убиец, се срещна с Макс Кеслер, продавач на информация и изнудвач, на една от пейките близо до музея „Смитсониън“. Беше поредният прекрасен ден във Вашингтон, окръг Колумбия, макар и малко влажен за вкуса на Макс Кеслер. Докато чакаше Сиърс, той отхапваше от шоколадова бишкота и отпиваше от етиопското си кафе, купено в „Старбъкс“ на площад „Фарагът“. Облечен в обикновен черен костюм и с евтини черни обувки на краката, Сиърс се появи в дванайсет, както обикновено точно навреме. Носеше сгънат един брой на „Уошингтън Таймс“ в ръката, уговорения помежду им сигнал, че теренът е чист. Кеслер се усмихна, когато той се отпусна на пейката до него.