Клайв Касслер - Стачникът

Спомни си, че откри счупената брънка от веригата и я скри в цепнатина между една от подпорните греди и стената. Четвъртата греда над най-дълбоката галерия. После зърна липсващата скоба. Или пък не? Мислите му се блъскаха безредно. Видя ли я? Или не я видя? Привиждаха му се жълтеникави очи… Сянка… Призрачен юмрук…

Главата го болеше. И челюстта. Беше паднал лошо. Единственото, което знаеше със сигурност беше, че е извадил луд късмет с вентилаторите, които са заработили отново, преди отровните газове да го задушат.

Най-накрая в далечината проблесна светлината на изхода и Бел ускори крачка.

— Ти пък откъде се взе?

Миньорите, които оправяха електрическите кабели, го зяпнаха изненадани.

Бел посочи с палец зад гърба си и добави:

— Да кажете на механиците, дето са поправили вентилаторите, че ще ги черпя.

Пред входа стотици мъже и момчета чакаха да слязат на работа в мината. Бел се мушна в тълпата и като избягваше внимателно пазачите на компанията, излезе от загражденията и се упъти към стаята на телеграфа.

Бел вървеше по главната улица на Глийсънбърг, набраздена от дълбоки коловози, издълбани от колелета на каруци. От двете и страни се редяха дървени бараки, а отнякъде се носеше невероятна воня. На всичкото отгоре по улицата се щураха и някакви кози, които Бел внимателно избягваше, докато обмисляше какво съобщение да изпрати на Джоузеф ван Дорн.

Кой би саботирал мина? Нито един член на профсъюза не би избивал собствените си хора. Още по-малко пък вежливият Джим Хигинс, който не спираше да говори за умереност. Но ако саботьорите не бяха хора от профсъюза, кой тогава би могъл да го направи?

Собствениците? Но те щяха да загубят най-много, ако затворят мината. Катастрофата можеше да е много по-тежка, можеха да загинат стотици хора, а мината да прекъсне работа си не за дни, а за месеци.

Кой тогава?

Бел нямаше отговор. Мисълта му се насочи към други необясними неща. Със сигурност някой бе разрязал веригата. Но в момента, когато тя се скъса, вагонетките се изкачваха нагоре по хълма пред погледите на стотици хора. Никой, включително самият Бел, не видя мъж с ковашки умения, покачен на вагонетката, който да троши веригата с чук и длето.

Щом пристигна в Питсбърг, Айзък Бел се изкъпа два пъти.

Първия път в квартирата си за пет цента, където беше оставил багажа си и където успя да свали достатъчно въглищен прах от себе си, за да го допуснат в нафукания клуб „Дюкесн“ — богато обзаведен в псевдоримски стил и извисяващ се насред Златния триъгълник, точно там където река Мононгахила се сливаше с Алигейни, за да образуват река Охайо. В клуба Бел се изкъпа втори път и след това облече безупречния си бял костюм.

Като мина покрай портиера в преддверието, го помоли да предаде на господин Ван Дорн, че го чака на бара. След това младият детектив влезе в любимото място за запой на индустриалците и железопътните магнати, които управляваха столицата на американската стоманено-въглищна империя.

Бел старателно беше проучил тази империя и разпозна мнозина от мъжете в огромното помещение. Но човекът, който мигновено привлече вниманието му, седеше като крал сред придворни пред огромна камина, украсена с издялани акантови листа и махагонови сатири в реален размер. Мъжът с казваше Джон Глийсън, по прякор „Черния Джак“, безскрупулният собственик на „Глийсън Консолидейтед Коул & Коук“ 4 4 В случая думата не значи кокаин, а кокс. — Б.пр. .

Ако експлозиите и загиналите предишния ден деца в собствената му мина го притесняваха, определено успяваше да го скрие много добре. Вместо това с усмивка, подобна на кривите усмивки на сатирите за себе си, той се надсмиваше над останалите магнати.

— Когато разкарам профсъюзите от Западна Вирджиния, ще продавам въглища по-евтино от всички в тази стая и ще ви иззема клиентите.

Един достолепен старец поморавя.

— Дядо ми е един от основателите на този клуб, господине, и без колебание ви заявявам, че сте лешояд!

— Но горд лешояд! — стрелна в отговор Глийсън. — Ако не ме подкрепите срещу профсъюза, ще изкупя кокалите ви на търга за банкрутирали.

Възрастният мъж се врътна и изфуча ядосано навън. Другите обаче замълчаха и се отпуснаха облекчено, когато някой се сети да насочи разговора към победната серия на „Пайрътс“.

— Ето те и теб, Айзък! — чу се жизнерадостният глас на Джоузеф ван Дорн, който влезе през вратата. Той пое протегнатата едра длан на Бел в собствената си, още по-огромна, но с извънредно добре поддържани нокти, и я раздруса мъжки. Ван Дорн беше висок, с голям гръден кош и още по-голям търбух. Размерите му обаче никак не намаляваха неговата пъргавина. Прехвърляше четирийсетте и косата му сериозно беше започнала да оредява — приличаше на замогнал се в Далечния Изток морски капитан или на ковач, изобретил инструмент, от който е натрупал състояние. Изглеждаше дружелюбен и усмивката лесно се появяваше на лицето му и в полуприхлупените му тежки клепачи. Гъстите му червеникави бакенбарди се сливаха с още по-яркочервена брада. Целият му вид с нищо не подсказваше, че този мъж е бич за подземния свят, а мнозина осъдени престъпници още се питаха как така са се заблудили.