Клайв Касслер - Стачникът

Но в мината, дълбоко под повърхността, саботажът си беше чисто самоубийство. Самият саботьор би загинал, смазан от срутванията, задушен от отровните газове или изгорен, ако газовете се възпламенят.

Но преди да докладва на шефа си, господин Джоузеф ван Дорн, млад детектив като Бел, особено при първия си самостоятелен случай, трябваше да е абсолютно сигурен, че инцидентът е бил случаен. А за това бяха нужни доказателства.

Доверявай се на видяното, а не на това, което се очаква да видиш — това бе първият му урок в дългото чиракуване при ветерани като Уиш Кларк, Мак Фултън и Уолтър Кисли. Урок, който и Джоузеф ван Дорн повтаряше постоянно.

Бел закрачи надолу към дъното на тунела и обходи със светлината от челника си разкривените останки от вагонетките, които се бяха разбили в още необработения залеж. Последната вагонетка, която така го подмяташе насам-натам, докато летяха надолу, по пътя нагоре всъщност бе първата и точно към нея бе прикрепена веригата. В предната част на вагонетката, в левия и в десния и край имаше халки, през които минаваше веригата. Тя се беше счупила точно по средата. Бел не откри каквато и да било скоба. А от счупената брънка на веригата намери само едната половина, здраво забита в съседната. Когато се опита да я откачи, се поряза.

Като смучеше пръста си, Бел огледа острия ръб. Брънката се беше счупила по дължина и би следвало ръбът да е нащърбен, но той бе гладък и остър като бръснач.

Явно някой бе помогнал на брънката да се счупи. Бел я извади и я прибра в джоба си. После потърси липсващата скоба. Сигурно бе паднала между траверсите.

Търсеше, докато маслото на лампата му почти свърши, но така и не я откри. Още една загадка. Явно скобата се бе измъкнала от счупената брънка. Но как е минала през накрайника, който механикът му показа?

Докато крачеше към изхода на мината Бел си спомни за ченгетата, които го наблюдаваха. Не си струваше да рискува да го спипат с брънката, ако го накарат да си изпразни джобовете. Бел се огледа и я мушна в малка пукнатина между една от подпорите и въглищния пласт. Отбеляза си мястото — четири подпори над най-дълбоката от страничните галерии, и бавно пое към изхода. А дали подпорите не бяха три?

Върна се и ги преброи отново, докосвайки всяка една по отделно. Четири. Косата му настръхна. Имаше фотографска памет. Как би могъл да забрави броя на подпорите за броени секунди? Наоколо цареше странна тишина. Нещо се бе променило. Вентилаторите бяха спрели.

Газовете отново се събираха. Нищо чудно, че главата му се мае. Бел се обърна и се запрепъва нагоре към изхода. Ако беше газ гризу, нямаше никакъв шанс. Щеше да го повали за секунди. А може би е бял газ от угасените пожари? Оставаха му минути, вероятно по-малко от десет.

Бел се затича тромаво. Главата му пулсираше, а сърцето блъскаше в гърдите му. Имаше чувството, че отровните газове го преследват, разбиват се като приливни вълни, надигат се, разплискват се, обвиват ботушите и коленете му, дърпат го назад и надолу. Напрягаше сили и се опитваше да тича все по-бързо, а гаснещият му фенер хвърляше бледи сенки по траверсите.

Нещо проблесна под краката му. Лежеше под дясната релса, почти скрито. Бел се спря и се вгледа надолу, като се опитваше да подреди мислите в натежалата си глава. Скобата? Дали не му се привижда? Или наистина има парче от нея точно под краката му? Да се наведе ли? Имаше чувството, че ако го стори, няма да успее да се изправи. Виеше му се свят. Но беше важно да го направи. Саботьорът…

Бел събра сили, наведе се и се подпря на едно коляно. Посегна към парчето метал, но внезапно върху ръката му падна сянка.

Айзък Бел вдигна глава.

Погледът му срещна чифт златни очи — едновременно далечни и пронизващи като на дебнещ вълк. Челюстите между очите се превърнаха в юмрук. Явно газовете бяха размътил разсъдъка му. Бел понечи да се изправи. Трябваше да избяга. Юмрукът го връхлиташе със силата на бясно движещ се локомотив. Ръцете на Бел се вдигнаха от само себе си, за да блокират и отвърнат на удара. После нещо сякаш експлодира дълбоко в главата му и пред очите му притъмня.

Айзък Бел се събуди от лек повей, който галеше лицето му.

Лежеше по гръб между две релси. На грапавия таван над главата му мъждукаше електрическа крушка. Болеше го главата, болеше го и челюстта. Надигна се. В съзнанието му се върнаха спомените за спрелите вентилатори и опитите му да избяга от натрупващите се газове.

Сега вентилаторите работеха и вкарваха свеж въздух в галериите. Бел се изправи и се заизкачва по тунела, а умът му се луташе сред спомени — съновидения.