Клайв Касслер - Стачникът

— Хванах те! — извиси се над хаоса силен мъжки глас. — Не се отделяй от мен!

Мъжът с лекота я изправи на крака, а след това я повлече след себе си, докато не стигнаха до един ъгъл.

По улицата се задаваха още ченгета.

— Не ги гледай! Върви бързо, но не бягай!

Едва когато стигнаха на улица „Кенъл“ Мери успя да зърне спасителя си. Беше широкоплещест работник с широко палто и работен комбинезон под него. Носеше червеникаво шалче и омачкана шапка с мека периферия, нахлупена ниско над очите му.

— Добре ли сте? — попита я той.

— Спасихте ми живота!

— Все някой трябваше да го направи. Просто аз бях наблизо.

— Благодаря! Аз съм Мери Хигинс — подаде му ръка Мери.

— Радвам се да се запознаем, Мери Хигинс. Аз съм Джон Клагарт.

— Клетите жени. Прави бяха. Ченгетата ги нападнаха като казаци.

Джон Клагарт я водеше към една закусвалня, където се хранеха работниците, копаещи тунелите за новата метролиния. Там Клагарт й натика в ръцете едно горещо кафе.

— Ако дадете на ченгетата дяволска работа за вършене, ще използват дяволски методи — рече той.

— Всеки американец трябва да тъне в земята от срам заради това, което се случва.

— Цялото правителство за нищо не става — въздъхна Клагарт. — Гнило е до сърцевината си.

— Три пъти ура за анархията — рече горчиво Мери.

Клагарт поклати глава.

— Анархията е шега. Доникъде няма да стигнеш с нея. Трябва да се направи нещо истинско. Нещо, което тия кръвопийци капиталистите ще усетят като удар и което ще ги събори по гръб.

Мери реши, че мъжът срещу нея има необичайно интелигентен вид. Макар да имаше телосложение, подобно на копачите, които ядяха долнопробната си наденица и грахова супа край нея, този мъж излъчваше изисканост, която и напомняше за Айзък. И подобно на Айзък притежаваше твърдия поглед на мъж, свикнал с успеха, рядкост сред работниците. Разбира се, не беше хубав като Айзък, нито пък толкова открит.

В очите му имаше някаква особена отдалеченост, почти празнота. Отначало и се беше сторило, че са лешникови, но сега виждаше, че са изключително рядък цвят — кехлибарени. В опушения сумрак на закусвалнята изглеждаха почти златисти. Ала не лъщяха като злато. Бяха непрозрачни като мед. Ако, както подозираше Мери, Джон Клагарт криеше тайни, очите му никога не биха го издали. Ала каквито и тайни да криеше, това не я интересуваше. Нямаше нужда от чиято и да било топлина и откритост.

— Знам начин да ги съборим по гръб — рече тя.

Айзък Бел търсеше Мери Хигинс в Гробницата — мрачния и пълен с униние, а в момента и с жени, градски затвор, който все още се строеше. За последно я беше видял на двайсетина метра пред себе си, насред купчина тела на полицаи и стачкуващи жени, ала преди да се добере до нея, тя изчезна.

Бел се обади в агенцията и не след дълго при него дойде един от куриерите на господин Ван Дорн с подписано лично от него представително писмо. Шефът се беше запознал с достатъчно влиятелни хора в Ню Йорк, за да получи специално отношение. Само че и това не помогна. В списъците с арестувани името на Мери Хигинс не фигурираше.

— Проверете в болницата за спешна помощ на Двайсет и шеста Източна — предложи един от сержантите, като видя притесненото лице на Бел. — Господ да не дава госпожица Хигинс да е паднала в мелето. Тези еврейки нямат спирачки.

— Няма ли болници по-наблизо?

— Може би в Бруклин?

Когато Бел излезе от сградата на затвора, вече валеше здраво и той застана под навеса, за да изчака трамвай или такси. Забеляза едно и се затича към него. Някакъв работник с широко палто и шапка с мека периферия обаче го изпревари. Мръсна превръзка скриваше носа и бузите му, а брадичката му се гушеше в диплите на червено шалче.

— Вземете го вие — рече Бел.

Превръзката беше напоена с кръв и Бел реши, че мъжът е пострадал в сблъсъците.

— Не, вие го вземете — отвърна мъжът и се извърна.

Бел успя да зърне за миг очите под периферията на шапката и сънят му във въглищната мина мигом се върна. Мъжът хвърли бърз поглед назад и свърна зад един ъгъл. Бел тръгна след него.

— Чакайте!

Мъжът ускори крачка.

— Чакайте! Ей, господине!

Бел затича.

Непознатият се стрелна в една сграда за събаряне и се шмугна между две от колоните. Може да се е наранил, докато е работел тук, помисли си Бел.

— Чакайте! Чакайте!

Мъжът отново се обърна. Като видя, че Бел още го следва, той изтича надолу по едно полусрутено стълбище. Бел хукна след него и се озова в огромна изба, смърдяща на плесен. От дупките в тавана се процеждаше слаба светлина.