А каква е моята симулация? Че ще убия Анна.
Май е най-добре да й кажа.
В кухнята майка ми кълца на ситно листа от някаква билка. На плота има буркан със зелена течност, която мирише на нещо средно между кисели краставички и дървесна кора.
Анна разбърква съдържанието на една тенджера на печката. Кармел се суети около вратата към мазето.
— Какво има долу? — пита тя и я отваря.
Анна потръпва и ме поглежда. Какво ще открие Кармел, ако слезе долу? Объркани влачещи се трупове. Едва ли. Появяването на духовете, изглежда, се предизвиква от чувството за вина у самата Анна. Ако Кармел въобще се натъкне на нещо, то сигурно ще бъде влага и прах, или най-много мистериозно да се затръшне някоя врата.
— Нищо, което да ни интересува в момента — казвам аз, отивам до нея и затварям вратата. — Горе върви доста добре. При вас как е?
Кармел свива рамене.
— Аз нищо не правя. Малко е като готвенето, а аз не мога да готвя. Но те май се справят добре — тя бърчи нос. — Малко бавно става.
— Добрата отвара си отнема време — усмихва се майка ми. — Ако бързаш, става нестабилна. А и ти много помогна, Кармел. Тя почисти кристалния сервиз.
Кармел се усмихва, но поглежда към мен и извърта очи.
— Мисля, че ще отида да помогна на Томас и Морфран.
Като излиза от кухнята, ми се ще да беше останала. Сега сме само аз, Анна и майка ми и в стаята се усеща странно напрежение. Трябва да си кажем разни неща, но не пред майка ми.
Анна се покашля.
— Мисля, че това е готово, г-жо Лоууд — казва тя. — Има ли какво друго да направя?
Майка ми ме поглежда.
— Засега не, мила. Благодаря ти.
Докато прекосяваме дневната на път към фоайето, Анна вдига глава, за да надзърне какво се случва горе.
— Нямаш представа колко е странно — казва тя. — Да има хора в къщата ми и да не ми се иска да ги разкъсам на парчета.
— Ще свикнеш.
Тя бърчи нос.
— Ти си… как го каза Кармел преди малко? — Поглежда в земята, после пак към мен. — Смешно магаре.
Смея се.
— Бързо учиш.
Излизаме на верандата. Закопчавам якето си. Така и не съм го свалял; къщата не е отоплявана от половин век.
— Харесвам Кармел — казва Анна. — В началото не беше така.
— Защо не?
Тя свива рамене.
— Мислех, че е приятелката ти — тя се усмихва. — Но това е глупава причина да не харесваш някого.
— Може и така да е. Но мисля, че Кармел и Томас са на път да се съберат.
Облягаме се на къщата и усещам изгнилите дъски зад себе си. Не изглеждат много здрави; като се отпускам на тях, имам чувството, че аз ги подпирам, а не те мен.
Болката в главата ми става по-настойчива. Започва да ме боли хълбокът, както когато си тичал прекалено дълго. Трябва да питам дали някой не носи болкоуспокояващо. Но това е тъпо. Едва ли магия се лекува с аспирин.
— Започва да те боли, нали?
Тя ме гледа загрижено. Оказва се, че неволно съм разтривал слепоочията си.
— Добре съм.
— Трябва да го подмамим да дойде тук, и то скоро — тя започва да крачи до парапета и обратно. — Как смяташ да направиш това? Кажи ми.
— Смятам да направя това, което винаги си искала — казвам аз.
Отнема й малко време да се досети. Ако е възможно човек да изглежда наранен и благодарен едновременно, то това е изписано на лицето й.
— Не се радвай предварително. Ще те убия само малко. Ще бъде по-скоро като ритуално пускане на кръв.
Тя се намръщва.
— Това ще свърши ли работа?
— С всички допълнителни призоваващи заклинания, които в момента се забъркват в кухнята, мисля, че да. Би трябвало да му подейства като на куче от детска анимация, което се носи след количка с хотдози.
— Това ще ме отслаби.
— Колко?
— Не знам.
Мамка му. Истината е, че и аз не знам. Не искам да я нараня. Но кръвта е ключът. Потокът на енергия през острието ми към и аз не знам къде, би трябвало да го привлече, както воят на водача на глутницата би привлякъл вълк. Затварям очи. Един милион неща могат да се объркат, но е твърде късно да мисля за друг план.
Болката между очите ми ме кара да мигам начесто. Виждам леко размазано. Дори не знам дали ще съм в състояние да работя с камата, ако се забавим още много с подготовката.
— Касио. Страх ме е за теб.
Засмивам се.
— Сигурно имаш право.
Стискам очи. Болката не е пронизваща. Това сигурно щеше да е по-добре, на приливи и отливи, за да имам време да се съвзема помежду им. Но тя е постоянна и побъркваща. Няма облекчение.
Нещо хладно докосва бузата ми. Нежни пръсти се плъзгат в косата над слепоочията ми и я отмятат назад. После усещам как тя докосва устните ми, много внимателно, и когато отварям очи, се взирам в нейните. Отново ги затварям и я целувам. Когато се отделяме един от друг — след известно време — се облягаме на къщата, допрели чела едно в друго. Ръцете ми обгръщат извивката на гърба й. Тя продължава да гали слепоочията ми.
Читать дальше