Ли Чайлд - Нещо лично

Петнайсет минути по-късно излязох навън и затворих след себе си разбитата врата. Прекосих поляната и спрях в най-далечния й край, откъдето се виждаха и началото на пътеката, и боулинг клубът. Това беше най-доброто, което можех да направя. Не ми се искаше да тръгвам по самата пътека. Не ми се искаше да бъда и на улицата. Исках да имаме път за отстъпление в случай на нужда. Най-добрите ни шансове несъмнено бяха да тръгнем напряко през градините и дворовете, които ни заобикаляха. Без дори да помислим да използваме улиците и пътища, които бяха пълни с опасности.

Освен това исках да бъда и малко проактивен. Ако Найс беше принудена да стреля, тя най-вероятно щеше да го направи от предната част на бараката. Което ме задължаваше да открия огън под ъгъл от деветдесет градуса. Елементарна триангулация. По много и основателни причини. Не можех да кажа, че виждам кой знае колко добре. Явно ръководството на боулинг клуба беше гласувало против каквото и да било външно осветление. Част от околните къщи светеха, а небето беше озарено от уличните лампи и неоновите надписи. Градът се отразяваше в ниско надвисналите облаци с жълтеникаво сияние, но всичко извън тези източници на светлина тънеше в непрогледен мрак. Задната част на мозъка ми напомни, че Бенет е среден на ръст, което означаваше, че центърът на тежестта на тялото му ще се намира на около деветдесет сантиметра зад пламъка на изстрела му.

Стоях на място и чаках.

Останах на студа още седем минути, които, прибавени към първоначалните петнайсет, правеха двайсет и две, преди да чуя стъпките му. Това доказваше предположението ми, че той е напуснал рано и в момента чака някъде близо до центъра на събитията. Долових стъпките му в началото на пътеката. Мек шепнещ звук, усилен и променен от успоредните дъсчени огради. Когато приближи, чух и тихото поскърцване на подметките му по чакъла, накъсано от неравномерното туп-туп , получаващо се, когато човек залита в плитките неравности на терена и нещо в ръката му неволно докосва дъските. Носи нещо кожено, казах си аз, съдейки по звука.

Той излезе на поляната и спря. Лицето му белееше, малко петно в мрака. Друго не се виждаше. Не виждах и ръцете му.

Продължих да чакам.

После той проговори. С нормалния си напевен глас, сякаш бяхме в затворено помещение, на два метра един от друг.

— Ричър? Предполагам, че си на деветдесет градуса вляво или вдясно от мен. Имам фенерче, но няма да го насоча към теб. Ще осветя себе си, а после ще насоча лъча към пътеката, за да се увериш, че съм сам.

Не казах нищо.

Фенерчето светна. Първоначално насочено към земята, а след това и нагоре, към тялото и лицето му. Бързо, сякаш се беше подпалил и обливаше тялото си с пяна. Беше облечен с обичайните си дрехи и носеше куфарче. После вдигна фенерчето над главата си и го наведе надолу, като розетката за душ.

— Добре, вярвам ти — проговорих аз.

Той се извърна в посоката на гласа ми, все още осветен от розетката. След това насочи фенерчето в краката си и тръгна към вратата. Последвах го вътре. Фенерчето тихо изтрака по пода. Беше го закрепил така, че лъчът да сочи тавана и да освети цялата стая. Бенет хвърли тежък продължителен поглед към Чарли Уайт, а след това се обърна към мен.

— Какво стана с приборите? — попитах го аз.

— Наредих да ги приберат.

— Защо?

— Забрави ли, че не бяха само бинокли, а и видеокамери? Върни се назад в историята и се запитай кой го отнася по-леко — човекът на записа или човекът, който не е на записа, защото няма никакъв запис.

— Значи сте ни търсили?

— Тук сме, за да си помагаме взаимно.

— Благодаря.

— Очаквах някакъв екшън тази вечер.

— Получи ли информацията, която ти исках?

— Получих някаква информация — отвърна след кратка пауза той.

— Но не моята?

— Донякъде. Мисля, че имаш право да я научиш, защото много от идеите бяха твои.

— Кои идеи?

— Погрешните.

Бенет приклекна и отвори капака на куфарчето. Вътре имаше една черно-бяла снимка, която той извади, вдигна я на светлината, а след това ни я подаде. На мен и Найс едновременно, като на участници в някаква церемония. Тя я хвана от единия край, а аз — от другия. Не беше снимка на фотографска хартия, а на обикновен лист. Вероятно изпратена като прикачен файл и принтирана в някой офис.

На нея имаше мъртвец в легло. Изглежда, беше в някаква чуждестранна болница. Вероятно на топло място, съдейки по керамичните плочки на пода. Леглото беше тясна желязна кушетка с добре опънат чаршаф и светло одеяло без щампи на заведението. Свидетелство за висок професионализъм на сестринския персонал. Или пък специално подготвен фон за пред обектива. Защото това несъмнено бе снимка за някаква документация, направена от човек, застанал зад леглото. Най-вероятно той беше професионален фотограф с опит в заснемането на местопрестъпления. В долния десен ъгъл бяха отбелязани датата и часът. В зависимост от часовата зона, в която се намираше болницата, тази снимка беше или доста скорошна, или съвсем скорошна.