Стивен Кинг - Бурята на века

142 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ И РАЛФИ ПРЕД СГРАДАТА НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Линож все още е обгърнат от яркосиня аура. Камерата неотлъчно го следва, докато носи Ралфи надолу по склона, спускащ се към улицата… а оттам към брега… пролива… континента… и всичките неизброими левги по безкрайната земя. Виждаме следите му в снега — отначало дълбоки… после по-леки… и накрая едва забележими.

След като минава покрай купола с мемориалната камбана, Линож започва да се издига във въздуха. Първо само на сантиметър-сантиметър и нещо, но постепенно разстоянието между него и земята се увеличава. Сякаш се изкачва по невъобразими стълби, които не можем да видим.

143 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК НА СТЪПАЛАТА НА ВЕРАНДАТА — НОЩ.

Той крещи след сина си, въплътил цялата си скръб и болка в една-единствена дума:

МАЙК:Ралфи!

144 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ И РАЛФИ — НОЩ.

Ралфи отваря очи и се оглежда наоколо.

РАЛФИ:Къде съм? Къде е тати?

МАЙК( глас зад кадър, заглъхващ в нощта ): Ралфи…

ЛИНОЖ:Няма значение, момче с късметлийската бенка. Погледни надолу!

Ралфи свежда очи. В момента летят над пролива. Сенките им се носят по вълните, обрамчени от лунната пътека. Ралфи се усмихва възторжено.

РАЛФИ:Уау! Колко яко! ( Пауза. ) Това наистина ли е?

ЛИНОЖ:Самата истина.

Ралфи поглежда назад към:

145 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ОСТРОВ ЛИТЪЛ ТОЛ ОТ ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА РАЛФИ — НОЩ.

Това е като негатив на кадъра, с който показахме острова за първи път на зрителите — нощ вместо ден, отдалечаване вместо приближаване… На лунната светлина Литъл Тол изглежда почти като илюзия. В каквато съвсем скоро ще се превърне за Ралфи.

146 ЕКСТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ И РАЛФИ — НОЩ.

РАЛФИ( силно впечатлен ): А накъде летим?

Линож подхвърля жезъла си във въздуха и той се издига, заемайки същото положение, както по време на полета му с децата. Сянката му — този път хвърляна от луната, а не от слънцето — се спуска върху лицето на Линож. Той се навежда и целува късметлийската бенка на нослето на детето.

ЛИНОЖ:Където си поискаме. Навсякъде. Към всички места, за които си мечтал.

РАЛФИ:Ами мама и татко? Те кога ще дойдат?

ЛИНОЖ( усмихва се ): Сега не ги мисли. По-нататък ще се тревожим за тях.

„Е, той е възрастният — казва си Ралфи. — Пък и всичко това е тъй вълнуващо!“

РАЛФИ:Добре.

Линож се обръща — всъщност прави вираж почти като самолет — и двамата се скриват от погледа ни.

147 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК НА ВЕРАНДАТА НА КМЕТСТВОТО.

Той плаче. Джоана Станхоуп излиза от кметството и слага ръка на рамото му. Заговаря го с безкрайна топлота и нежност.

ДЖОАНА:Влез вътре, Майк.

Той обаче не й обръща никакво внимание и слиза по стъпалата на верандата. Нагазва в дълбокия сняг — не е лесно да вървиш през него, ако не си магьосник — и се устремява напред. Върви по следите на Линож и камерата го следва. Виждаме как отпечатъците стават все по-плитки и повърхностни… и все по-малко свързани със земята, на която са обречени да живеят смъртните.

Покрай мемориалната камбана се вижда още една следа… и дирята внезапно изчезва. Наоколо се ширят поля от девствен сняг. Майк рухва до този последен отпечатък и се разтърсва от ридания. Вдига ръце към пустеещото небе и сияйната луна.

МАЙК( с приглушен глас ): Върни ми го. Моля те, върни го обратно! Ще направя всичко… Всичко, което поискаш…

148 ЕКСТ. ГЛАВНИЯТ ВХОД НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

На вратата са се струпали множество островни жители, които го наблюдават безмълвно. Тук са Джони и Сони, Фърд и Люсиен, Тавия и Дела, Хач и Мелинда.

МАЙК( с умоляващ тон ): Върни го обратно!

Лицата на местните жители не се променят. Можем да прочетем в тях съчувствие, но не и милосърдие. Не и тук; не и сега. Стореното си е сторено и няма връщане назад.

149 ЕКСТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА МАЙК СРЕД ЗАСНЕЖЕНОТО ПОЛЕ — НОЩ.

Майк се е превил в снега до купола, където виси мемориалната камбана. Той протяга ръце към луната и посребрената водна ивица за последен път… но вече е изгубил всякаква надежда.

МАЙК(шепне): Моля те, върни ми го!

Камерата бавно започва да се издига нагоре. Постепенно фигурата на Майк става все по-малка и по-малка, докато не се превръща в черна точица сред белоснежната равнина. Зад нея се виждат континентът, рухналият фар и вълните на пролива.