Гийом Мюссо - Повикът на ангела

Джим разгледа заглавията на книгите върху етажерките — класически романи, театрални пиеси.

— Познаваш ли много хлапета от Чийтъм Бридж, които четат „Братя Карамазови“ и „Опасни връзки“ 100 100 „Опасни връзки“ е роман от френския армейски генерал и писател Пиер Амброаз Франсоа Шодерло дьо Лакло (1732–1806). ? — запита той, прелиствайки двете томчета.

— Познавам поне едно — отговори Мадлин разсеяно.

— Кое?

— Аз.

Тя прогони спомена от съзнанието си. Раните от детството й бяха още живи и сега не беше време да оплаква съдбата си.

Нахлузи латексови ръкавици, след което отвори всички чекмеджета и претърси цялата стая.

В шкафовете Мадлин намери десетина пакета бисквити с какао и ванилия — „Орео“, — както и малки пластмасови бутилки „Нескуик“ с ягодово мляко.

— Тя се храни почти само с бисквити, които топи в мляко — обясни майката.

Алис си беше „тръгнала“, без да вземе нищо: цигулката й беше оставена на леглото, старият й компютър „Мак“ господстваше на бюрото, а колкото до личния й дневник, той лежеше до крака на леглото. Мадлин го отвори с любопитство и откри вътре банкнота от 50 лири стерлинги, сгъната на четири.

Гневен пламък блесна в очите на Ерин. Видимо тя се ядосваше, че не се е сетила да прерови стаята преди ченгетата.

Лошо предзнаменование — каза си Мадлин. — Ако момичето беше избягало, нямаше да остави след себе си подобна сума.

Екипът, който тя беше поръчала, пристигна. Поиска от криминалната лаборатория да претърси внимателно къщата. С пинсети, скалпели и тампони техническите специалисти взеха множество мостри, които поставяха съответно в херметични туби. Докато мъжете събираха основните веществени доказателства, Мадлин отвори класьор, в който девойката държеше някои от домашните си за училище: бележките й бяха отлични и мненията на учителите — възторжени.

Алис си беше създала културна крепост, за да се спаси от гнусното всекидневие. Използваше образованието и познанията като щит, за да се предпази от насилието, от страха и от посредствеността…

Пет полицейски коли бяха пристигнали във Фарм Хил Роуд. Мадлин размени няколко думи с отговорника на лабораторията, който я успокои, че са намерили достатъчно косми върху четката на Алис, за да имат висококачествени проби от ДНК.

След това полицайката се облегна на капака на колата и запали цигара, гледайки втренчено снимката на Алис. Беше красиво момиче, високо и слабо, което изглеждаше по-голямо за възрастта си. Полупрозрачното й лице, подчертано от дискретни петна червенина, издаваше ирландски произход. Тя имаше бадемово зеленикави очи, които напомняха портретите на Модиляни, и в които можеше да се прочете голямо отвращение, както и ясно изразено желание да скрият красотата си, тъй като в средата, където тя живееше, хубостта й носеше повече неприятности, отколкото удовлетворение.

Какво да очакваш от бъдещето, след като условията за старт в живота са толкова тежки? Как да растеш в тези долни слоеве на обществото, сред наркоманите и чалнатите, без самият ти да станеш малко смахнат?

Може би си побягнала в края на краищата? — Мадлин мислено зададе въпрос на Алис. — Може би си напуснала този покварен квартал, където се срещат само жалки отрепки? Може би си пожелала да се спасиш от тази дебилна майка, която дори не е способна да ти каже кой е твоят баща?

Но Мадлин не вярваше в този сценарий. Алис изглеждаше интелигентно и организирано момиче. Да се чупи от града? Добре. Но къде да отиде? С кого? Какво да прави?

Тя използва фаса, за да запали нова цигара.

Стаята на Алис беше съживила спомените от собствената й история. Както 99% от отрасналите в квартала деца Мадлин беше преживяла хаотично детство между изпадаща в депресии майка и баща, вкопчен в бутилката. Когато поотрасна, се закле да избяга от клоаката, да опита шансовете си другаде. Голямата й мечта беше един ден да живее в Париж! Беше добра ученичка и издържа изпитите си за следване на право, след това реалността на квартала я сграбчи отново и тя влезе в полицията, изкачвайки малко по малко стъпалата в йерархията, но същевременно оставайки плътно свързана със сивотата и тъгата на Чийтъм Бридж.

Тя не се оплакваше от съдбата си, напротив. Харесваше работата си, защото имаше смисъл: да не позволяваш на престъпниците да рушат, да помагаш на семействата да се почувстват по-спокойни в скръбта, като откриваш убийците на техните близки, понякога и да спасяваш животи. Естествено, никак не беше лесно. Тук, както и навсякъде другаде, голямо притеснение измъчваше полицаите. Те не само че не се чувстваха уважавани, но статутът им предизвикваше псувни и заплахи. Такава беше всеобщата действителност, но нещата се усещаха още по-ясно в квартал като Чийтъм Бридж. Наранени колеги криеха професията си от съседите и изискваха от децата си да сторят същото в училище. Хората обичаха ченгетата в телевизионните сериали, но заплюваха тези, които работеха в махалата им… Така че трябваше да се свиква с всекидневния стрес, да се търпи враждебността на населението и липсата на интерес от страна на началството. Да не се учудваш, когато замерят колата ти с камъни и да се примиряваш с остарялата техника: някои брички дори нямаха радио, а компютрите бяха „Пентиум II“…