Гийом Мюссо - Повикът на ангела

Джонатан Лампрьор успя като по чудо да съчетава творчество, кратичко признание и рентабилност в продължение на десетина години. Именно това нетрайно равновесие се разруши тази вечер.

Следваше компилация от свидетелства, които придаваха на статията облика на некролог, тъй като всички разпитвани говореха за Лампрьор като за… мъртъв.

Майкъл Блумбърг, кметът на Ню Йорк, възхваляваше изключителния талант на един голям готвач, който през годините беше станал осиновен нюйоркчанин. Хилари Клинтън припомняше „активната подкрепа на Джонатан Лампрьор за дейностите, водени в училищата за подпомагане на обучението на децата в придобиване на вкус“. Фредерик Митеран, френският министър на културата, поздравяваше в негово лице „гения на кулинарното творение, който допринесе за международното разпространение на френската гастрономия“.

Редом с тези консенсусни реакции едно изказване не беше в тон с тях: това на шотландския главен готвач Алек Бакстър, когото Джонатан беше детронирал от мястото на най-добрия кулинар на планетата. Бакстър си отмъщаваше и не криеше задоволството си: „Лампрьор беше само една падаща звезда в света на кухнята. Метеор, създаден от медиите, когото накрая погълна системата, която го изведе начело на афиша. Кой ще си спомня името му след десет години?“

Но най-силното, най-личното и най-трогателното свидетелство се дължеше на Клер Лизийо, един от двамата заместник-началници в „Император“: „Аз работя с Джонатан Лампрьор от десет години — обясняваше младата жена. — Той ме научи на всичко. Откри ме, когато бях сервитьорка в кафене на «Медисън», където идваше всяка сутрин да закусва. Нямах валидно разрешение за работа, той ми помогна да уредя положението си и ме нае в своя ресторант. Беше човек с голяма воля, изискващ, но и великодушен с персонала.“

— Ти, приятелко, вероятно си била тайно влюбена в него… — промърмори Мадлин, преди да продължи на чете статията й.

Джонатан е смесица от сила и крехкост — пишеше Клер. — Човек с краен характер, раздиран от противоречия, възхваляван и хулен от медиите. В последно време усещах, че е много потиснат. Хиперактивен, под непрекъснато напрежение, той неуморимо преследваше съвършенството, което за него се превърна в един вид робство. Беше крайно изтощен, тъй като работеше без отдих от сутрин до вечер. Никога не излизаше във ваканция. Докато съпругата му го поддържаше, той беше защитен от полудяване, но когато тя го напусна, всичко това започна да му идва прекалено много. Хората грешат по отношение на Джонатан Лампрьор: жаждата му за признание, амбицията му, отстъпките му, свързани със звездната система, не са белези на прекомерна мегаломания. Вярвам, че той правеше невъзможното заради Франческа. За да се хареса, за да го обича тя. От момента, когато се разделиха, мисля, че вече нищо не го интересуваше, че вече нищо нямаше смисъл…

— Защо будуваш?

Мадлин подскочи и се обърна, сякаш заловена да прави пакост. Облечен в халат, все още сънен, Рафаел я гледаше странно.

— Няма нищо, няма нищо — успокои го тя, като набързо загаси екрана на своя компютър. — Проверявах си… сметките: разпределях разходите, социалните осигуровки, данъците… Знаеш за какво говоря.

— Но сега е два часът сутринта!

— Не можех да заспя, скъпи — обясни тя и свали очилата си. Мадлин изпи глътка от изстиналия чай, напъха си носа в кутията за бисквити, но установи, че е празна.

Рафаел се наведе към нея, за да я целуне по устните. Той бръкна под нощничката и погали корема й. След това устата му се спусна към врата на Мадлин. Бавно свали едната презрамка на копринената й дреха, после другата…

Любовният му порив беше внезапно прекъснат от мелодията на Jumpin’ Jack Flash. Рафаел потрепери от изненада и отстъпи.

Мадлин погледна телефона на Джонатан, който вибрираше до компютъра й. Снимката на мургава жена, достолепна, с тъмни и дълбоки очи, се появи на екрана. Изникна и името й:

ФРАНЧЕСКА

Без да губи време за размисъл, Мадлин вдигна телефона…

— Татко, малко ми е студено.

Джонатан откъсна глава от екрана. От час той бе потънал в криволичещите меандри на размишленията си, опитвайки се без успех да изпиратства кода на Мадлин. Беше пребродил голяма част от имейлите на младата жена, събирайки търпеливо късовете информация и опитвайки се при всеки нов да намери съответната парола.

— Иди си вземи пуловер, скъпи — каза той и му подаде хартиена кърпичка, за да избърше течащия си като фонтан нос.