Джеффри Дивер - Колекционерът на татуировки

Забеляза, че времето явно се е влошило — якетата на полицаите бяха наръсени със снежинки и заскрежени. Бяха увили кашоните с улики в целофан. Това беше добре.

— Как е Амелия? — попита Ийгълстън.

— Още не знаем.

— Ако можем да помогнем с нещо, само се обадете — каза мъжът. Кимна към кашоните: — Къде да ги оставим?

— Дайте ги на Мел.

Райм имаше предвид последния пристигнал член на екипа.

Слаб и сдържан, детектив Мел Купър беше известен лабораторен специалист в полицията. Райм бе готов на всякакви заплахи и увещания, дори към кмета, за да осигури Купър в екипа си, особено при такова разследване, в което оръдието на убийството беше отрова. С научните си степени по математика, физика и органична химия Мел бе незаменим.

Ученият кимна на Ийгълстън и колегата й, които, както и той, работеха в големия център по криминалистика на нюйоркската полиция в Куинс. Въпреки капризното време и студа в помещението Купър носеше бяла риза с къс ръкав и широк черен панталон, с които приличаше на странстващ мормонски проповедник или гимназиален учител по физика. Обувките му бяха „Хъш Пъпиз“. Хората обикновено се изненадваха, когато научеха, че живее с майка си; но удивлението ставаше неизмеримо по-голямо, когато се запознаеха с високата му, красива приятелка скандинавка, преподавателка в Университета на окръг Колумбия. Двамата бяха шампиони по спортни танци.

Купър, с лабораторна престилка, гумени ръкавици, предпазни очила и маска, махна към празната работна маса в стаята. Колегите му оставиха кашоните там, кимнаха за довиждане и отново излязоха във виелицата.

— Хайде и ти, новобранец. Да видим какво сме събрали.

Рон Пуласки си сложи подобни предпазни средства и се приближи до масата, за да помага.

— Внимателно — предупреди Райм, макар че нямаше нужда (Пуласки бе вършил тази работа стотици пъти и нямаше друг, който да се отнася по-внимателно с веществените доказателства).

Криминалистът обаче бе разсеян; отново се замисли за Амелия Сакс. Защо не се обаждаше? Спомни си белия прах, който видя да се изсипва върху видеокамерата и лицето й. Спомни си, че я чу да кашля.

Изведнъж някой отключи входната врата.

Вятър. Кашляне. Прочистване на гърло.

— Е? — извика Райм.

Амелия Сакс влезе в дневната, като сваляше якето си. Спря. Закашля се.

— Е? — повтори той. — Добре ли си?

Вместо отговор тя изпи водата от малката бутилка, която й подаде Том.

— Благодаря — каза на младежа. После се обърна към Райм: — Добре съм. — Съблазнителният й глас бе по-нисък и прегракнал от обикновено. — Горе-долу.

Райм от самото начало знаеше, че не е отровена. Бе говорил с парамедика от „Бърза помощ“, специалист по токсини, докато я караха в Многопрофилния медицински център на Манхатън. Симптомите й не бяха характерни за отравяне, съобщи медикът, и когато линейката пристигна в спешното отделение, единствените й оплаквания бяха раздираща кашлица и сълзене на очите, които лекарите промиха няколко пъти с вода. Извършителят бе заложил безвреден капан — но дразнещото вещество можеше да я ослепи или да я задуши.

— Какво беше това, Сакс?

Тя обясни, че от натривките на лигавиците й и мълниеносното кръвно изследване се е установило, че „отровата“ е била прах, съдържащ предимно железен оксид.

— Ръжда?

— Така казаха.

Когато бе отлепила тиксото от металната арматура, на която убиецът беше закрепил фенерчето, Сакс бе изронила част от ръждата и тя се беше изсипала върху лицето й.

Като криминалист Райм отлично познаваше веществото Fe 2O 3, повече известно като железен (III) оксид. Ръждата е полезна веществена следа благодарение на свойството си да полепва навсякъде и лесно да се предава от извършителя на жертвата и обратно. Би могла да бъде токсична, но само в огромни концентрации — над 2,5 милиграма на литър. Наличието й в подземния тунел не изглеждаше с цел да се използва като оръжие. Райм нареди на Пуласки да се обади в строителния отдел на кметството и да разбере дали железният оксид се среща в тунелите.

— Да — докладва младият полицай, след като затвори. — Общината сменя тръбите в цял Манхатън заради новия водопроводен тунел. Някои от старите инсталации, които разрязват, са на сто и петдесет години. Има много прах. Всички работници носят предпазни маски.

Значи убиецът просто бе избрал една от тези стари тръби, за да закрепи фенерчето.

Сакс се изкашля още веднъж, отпи още малко вода и измърмори:

— Яд ме е, че бях толкова непредпазлива.