Джеффри Дивер - Колекционерът на татуировки

И тя беше там — върната и надлежно поставена на място. Той взе книгата от полицата, скри се между шкафовете и я прелисти.

Бе написана на доста лош стил, прецени от няколкото пасажа, които прочете. И имаше абсурдна сензационна корица в черно, бяло и червено. Стилът и оформлението обясняваха бързото й изчерпване. Но съдържанието! Точно това, което му трябваше. Информацията в нея попълваше празните места в плана му идеално, както запълващите игли оцветяват участъците между очертанията на татуировка.

Отначало Били се притесняваше как ще изнесе книгата от библиотеката — нямаше да я вземе по установения ред, разбира се. Освен това при ксерокса имаше камери. В крайна сметка реши да отреже страниците от главата, която му трябваше, с ножче. Сряза ги в основата им и скри книгата внимателно, та никой да не я намери. Знаеше, че вероятно има скрит чип в гърба, който щеше да активира алармата на изхода, ако се опиташе да я изнесе цялата. За всеки случай прегледа всички страници, които бе откраднал, за да провери за втори чип. Нямаше такъв и той излезе от библиотеката необезпокояван.

Сега нямаше търпение да прочете написаното внимателно, за да дооформи плана си за Модификацията. Но когато ги разстла пред себе си, се намръщи. Какво беше това? Първата страница бе повредена, с откъснато ъгълче. Били бе сигурен, че ги отдели от гърба на книгата цели. Погледна джобчето на ризата си и видя, че и то е скъсано. Спомни си, че Клоуи раздра гащеризона му, докато се съпротивляваше. Ето какво се беше случило. Бе скъсала и дрехата, и страницата.

Листът обаче не беше много повреден, само едно малко парченце липсваше. Били внимателно прочете всичко. Веднъж, два пъти. Третия път си записа някои неща и прибра страниците при Заповедите.

Полезно. Много добре. Страшно полезно.

Остави страниците настрани, отговори на няколко текстови съобщения, получи няколко. Поддържаше връзка с околния свят.

Никой не осъзнаваше значението на микробите и вирусите повече от татуировчика. Били изобщо не се тревожеше, че ще зарази жертвите си — това беше самата цел на Модификацията — но се притесняваше да не зарази себе си с онова, което носеха клиентите му, и най-вече, с прекрасните вещества, които използваше вместо мастило.

Отиде при умивалника и отвори раницата си. Сложи си дебели гумени ръкавици, извади татуировъчната машинка и я разглоби. Изпразни тръбичките и ги изплакна в две отделни кофи, после ги подсуши. Водата изсипа в една дупка, която бе пробил в пода, за да се попие в почвата под сградата. Не искаше да я излива в канализацията. Пак заради веществените доказателства.

Това промиване обаче бе само началото. Той почисти всяка част на машинката със спирт (който само обеззаразява, но не стерилизира). Сложи ги в ултразвукова баня с дезинфектанти. После ги запечата в пликчета и ги сложи в автоклава — един вид тенджера за стерилизиране. Обикновено иглите се ползват еднократно, но тези бяха много специални и трудно се намираха. Той сложи и тях.

Разбира се, тези процедури бяха само отчасти за да се предпази от отровите и от заразяване. Имаше и друга причина: какъв по-добър начин да унищожиш всяка връзка между себе си и жертвите, от опичането на 130 градуса по Целзий?

Разбива на пух и прах дори вашата теория за „праха“, не мислите ли, мосю Локар?

Линкълн Райм чакаше нетърпеливо.

— Какво става с Амелия?

— Не мога да се свържа — отговори Том, след като затвори телефона.

— Мамка му! Как не можеш да се свържеш? В коя болница е?

— „Манхатън — многопрофилна“.

— Обади се пак.

— Току-що го направих. Не мога да се свържа с централата. Има някакъв проблем.

— Това е нелепо. Нали е болница! Обади се на 911.

— Не можеш да звъниш на спешния телефон, за да се информираш за състоянието на пациент.

— Аз ще се обадя.

В този момент на външната врата се позвъни. Райм грубо заповяда на Том да „отвори проклетата врата“ и след малко в коридора се чуха стъпки.

Двама полицаи — които бяха помагали на Сакс при огледа на местопрестъплението в бутика „Ше Нор“ — влязоха в стаята. Носеха няколко кашона, пълни с пликчета за съхранение на веществени доказателства — найлонови и хартиени. Линкълн познаваше жената, детектив Джейн Ийгълстън, и тя му кимна за поздрав, на което той отговори със същия жест. Другият полицай, добре сложен мъжага, каза:

— Капитан Райм, за мен е чест да работя за вас.

— Не съм вече на служба — измърмори той.