Джеффри Дивер - Колекционерът на татуировки

Той заразсъждава на глас:

— Жал ми е само за братовчеда. Джош, горкият Джош. Жалко за него. Колкото до другите… не ми дреме за тях. Чичо ми и без това скоро щеше да умре. Беше планирано. Леля ми също щях да убия скоро след като се върнем в Илинойс. Щях да натопя за смъртта им някой бездомник или нелегален имигрант. Но когато видях, че налягането в тръбите не спада, се досетих, че Линкълн Райм е разкрил плана и трябва да се отърва от тях. Оставих бележка с адреса на хотела им на местопрестъплението. Така ги е открил.

Работеше старателно, пълнеше тръбичката на машинката с прецизността на хирург — какъвто, замисли се Пам, беше в известен смисъл. Портативната машинка за татуиране беше безупречно чиста. След като я сглоби, той се облегна назад и вдигна фланелката до под гърдите на Пам. Огледа тялото й като хипнотизиран от вида на кожата й. Погали я под пъпа и тя се опита да се отдръпне. Сякаш я докосваха не пръстите му, а червените крака на стоножката.

В това докосване обаче нямаше нищо сексуално. Той се възхищаваше единствено на плътта й.

— Кой беше онзи човек? — попита Пам. — Кой беше онзи, когото уби във водния тунел?

— Ей, я чакай!

Пам присви очи. Дали пак щеше да я удари?

— Не го убих аз . Уби го приятелят ти Линкълн Райм. Той накара да пуснат фалшивото съобщение, че водата е спряна. Аз обаче имах подозрения. Затова се бях застраховал. Преди няколко дни срещнах един бездомник в тунелите. Нейтън. Един от хората къртици. Чувала ли си за тях? Реших да го използвам. Дадох му нов гащеризон и набързо му татуирах стоножка като моята на лявата ръка. Знаех къде живее — близо до „Белведере“ — и преди да пробия тръбата, отидох да го взема. Обещах му хиляда долара, ако ми помогне с пробиването, за да тествам водата. Той се съгласи. Обаче… — Били поклати глава — … излязох прав. Информацията за спирането на водата беше фалшива. Щом Нейтън проби тръбата, излезе толкова силна струя, че го разряза през средата. — Потрепери. — От гърдите и главата му не остана почти нищо. Беше ужасна гледка.

Поне някаква искрица на съчувствие.

— Като си помисля, че можеше да съм аз…

Всъщност не.

— Това е знак, че е време да си плюя на петите. Полицията скоро ще установи, че това не съм аз, но така спечелих време. Добре, време е да ти пусна малко кръв…

Били добави още нещо, но Пам не чу много добре. Прозвуча й като „олеандър“.

Той се изправи и я погледна. Наведе се, хвана копчето на дънките й. Пук — откопча го и ципът се отвори до долу.

Не, не, тя нямаше да му позволи да я изнасили. Щеше да разкъса скъпоценната му кожа със зъби, ако я доближеше. Никога.

Били бързо дръпна дънките и те се смъкнаха.

Пам напрегна всичките си мускули, готова за нападение.

Той обаче не я докосна на онова място. Погали гладката кожа на бедрата й. Изглеждаше, че просто търсеше подходящо място на тялото й, където да направи смъртоносната татуировка.

— Хубаво, хубаво…

Пам си спомни думите на Амелия за шифъра, който убиецът татуира на жертвите си. Запита се какво послание ще остави на нейното тяло.

Той взе машинката и я пусна.

Бззз.

Докосна кожата й. Отначало усещането бе като гъделичкане.

После дойде болката.

Целта на терористичната атака на „Съвета за върховенство на американското семейство“ не беше ясна.

Сред документите в джоба на мъртвия убиец освен листчето с адреса на хотела на Стантънови Сакс бе намерила писмо, пълно с безсмислици.

На Райм му напомняше за манифеста на Университетския бомбаджия — критика срещу съвременното общество. Разликата беше в това, че убиецът не излагаше расистките и фундаменталистките възгледи на СВАС, а точно обратното. Документът, който полицията трябваше да намери след масовите отравяния в града, бе написан от името на „врага“ — някаква анонимна коалиция от чернокожи и испаноговорещи активисти в съюз с ислямски фундаменталисти, които уж поемаха отговорността за отравянето на Ню Йорк, за да отмъстят на белите експлоататори капиталисти. В писмото се призоваваше за въстание срещу тях, като се твърдеше, че отровата е само началото.

Доста хитър начин за представяне на атаката, помисли си Райм. Така биха свалили подозренията от СВАС и биха възбудили омраза срещу враговете на Съвета. В същото време щяха да поразят съвременния Содом — Ню Йорк, бастиона на глобализацията, смешението на расите и либерализма.

Райм подозираше, че това не е всичко:

— Помислете за борбата за надмощие между отделните милиции. Разчуе ли се, че ударът е дело на СВАС, репутацията им многократно ще се покачи.