Брайан Хейг - Кукловодът

— Как е?

— Не е добре. Пазят го да не се самоубие.

Тя поклати глава.

— Горкият Бил. Измислиха някаква причина да го извикат в офиса, а щом отиде, го извлякоха от посолството с белезници. Нарочно го унижиха. Негодниците дори поканиха Си Ен Ен да снима.

Опитах се да си придам съчувствен вид, но трябва да си призная, че доста се изкефих да гледам ареста по телевизията. Разбира се, това беше, преди да ме наеме за свой адвокат, а сега се срамувах от себе си. Точно така. Както и да е.

— Ами той подписа молбата и моят началник току-що я одобри.

Тя се опита да се усмихне топло.

— Благодаря ти. Наистина. Знам, че е неудобно. Просто…

А после усмивката й внезапно поддаде и тя започна да хапе устни.

Докоснах я по крака.

— Няма значение.

Тя сложи ръка върху моята.

— Не трябваше да те молим. Ама че тъпа ситуация.

— Не се притеснявай — засмях се.

— Шон, нямам право да те поставям в това положение. Отчаяна съм. Имам две малки деца и съпруг, обвинен в държавна измяна. Бил настоя да си ти, но…

— Виж — прекъснах я. — Ако се притесняваш за чувствата ми, по-добре недей. Аз съм адвокат, ние нямаме чувства.

— Лъжеш.

— Ни най-малко. Веднъж в Юридическия факултет в Джорджтаун заловиха едно момиче да плаче, защото току-що беше научила, че майка й е починала. Изключиха я на мига. В аулата се проведе събрание, на което й обясниха, че не става за адвокат.

Мери поклати глава и се засмя.

— Престани.

— Ние сме хората, които ликуват в киносалоните, когато „Титаник“ потъва, защото броим труповете и си представяме какви чудни дела за обезщетения могат да се спретнат.

Тя се изкикоти и каза:

— Господи, как ми липсваше.

После изведнъж се сви от неудобство, сякаш сама не можеше да повярва, че е казала такова нещо.

— Ей — възкликна тя малко изкуствено. — Искаш ли да се запознаеш с децата?

— Господи, деца ли? — простенах.

— Няма да е толкова зле, обещавам. Те са като нормалните хора, но по-малки. Само не споменавай Бил, става ли?

Кимнах, а тя излезе в коридора. Подвикна към горния етаж и малко по-късно по стълбите се разнесе силен шум от топуркащи крачета.

— Това е Джейми — каза тя, като гордо посочи момчето, — а това е Кортни.

После замълча за момент, докато измисли елегантен начин да ме представи другояче, а не като човека, който щеше да им е баща, ако не беше взела погрешно решение.

— Деца, това е майор Шон Дръмънд. Бяхме заедно в колежа и… ами бяхме най-добри приятели. Минава да види как сме.

Те доприпкаха до мен и ми стиснаха ръката — две русокоси, синеоки копия на майка си. Не беше неприятно преживяване, трябва да си призная, и аз изпитах някакво порочно удоволствие от факта, че децата на Морисън изобщо не приличат на него. Не ме питайте защо, просто така се почувствах.

Обърнах се към нея:

— Господи, гените ти са същински канибали.

Тя се изкикоти:

— Бил казва, че все едно съм се чифтосала със себе си.

А сега идваше трудното. Причината ергените да нямат деца се нарича „некомпетентност“. Винаги се опитвам да сляза на тяхното ниво, да ги ангажирам с разговор по теми, които предполагам, че ги интересуват — например камиончета и кукли Барби, — а те ме гледат като някакъв идиот.

Усмихнах се възможно най-очарователно.

— Е, деца, според вас как се представят „Редскинс“ тази година?

Мери завъртя очи към тавана, докато Джейми, който изглеждаше на единайсет-дванайсет, помисли върху въпроса и най-сетне каза:

— Имат нужда от нов треньор.

— Мислиш ли?

— И от нов куортърбек.

— Нов куортърбек значи.

— Освен това и защитата им хич я няма. Както и нападателите.

— Ти май много не ги харесваш, а?

— Дядо ги обича, така че аз ги мразя.

Възрастта му не пасваше на сметките ми, но въпреки това се вторачих в него и се зачудих дали всъщност не е мой син.

— Според мен ти ще станеш велик човек, когато пораснеш — казах му тържествено.

Кортни, която изглеждаше на шест-седем години, през това време бързо се беше оттеглила към убежището, което предлагаха краката на майка й, както правят срамежливите деца. Но пък беше момиче — при това мъничко и неопитно, — така че трябваше да се поддаде на чара ми. Усмихнах й се с възможно най-подкупващата си усмивка.

— Ами ти, Кортни? Ти не обичаш ли футбол?

Малката изглеждаше ужасно объркана, докато майка й не се протегна да й разроши косата.

— Не му обръщай внимание, миличка. Винаги се държи неестествено, когато наоколо има жени.