Брайан Хейг - Кукловодът

Вратата се затръшна в лицето ми и аз търпеливо почаках в продължеше на три минути по часовник, като подслушвах яростния спор отвътре. Голям купон си беше, няма що.

Най-сетне вратата се отвори отново и на прага застана Мери Стийл Морисън в пълния си зашеметителен блясък. Нека да обясня за Мери.

Спомняте ли си Грейс Кели? Кожата с цвят на слонова кост, изгарящите сини очи, копринената светлоруса коса? Спомняте ли си как, щом тя влезеше някъде, всички мъже зяпваха в захлас? Е, това е Мери — без ни най-малко преувеличение. Веднъж от една холивудска агенция за дубльори видяха снимката й в някакво клюкарско списание и се опитаха да я наемат.

На втория месец от втората ми година в Джорджтаун тя застана пред мен в двора на университета и най-безсрамно ме покани на среща. Събра се тълпа. Хората искаха да видят какво ще стане. Постъпих като истински джентълмен — съгласих се, а после тя започна да ми се обажда непрекъснато и да ми досажда с чувствата си, така че се наложи цели три години да излизам с нея от съжаление.

Поне аз така си го спомням.

Няма да повярвате, но тя си го спомня по друг начин.

Баща й не бил особено въодушевен от избора й на професия, но с професията й ще се занимаем по-късно. Тя се връщала в къщи за уикендите и всеки път намирала някой нов кретен с пуловер на „Ралф Лорън“, небрежно подпрян на камината с чаша шери в ръка, който я оглеждал като някаква стара кушетка, приготвена за продан от баща й.

От тези дребни подробности Мери постепенно си направила извода, че баща й се опитва да я омъжи за нечия банкова сметка, и тази мисъл я подтикнала към откачена бунтарска реакция. В деня, в който най-сетне събрах достатъчно смелост, за да я поканя на кино, тя видяла в мое лице идеалния кандидат за своя перфектен план. Накратко казано, щяла да ме примами в къщата си, за да ме запознае с татко Скрудж, и тъй като аз бях твърде далеч от неговата представа за зет, Мери щяла да ме използва, за да сключи сделка — разглезените богати мамини синчета и аз да изчезнем едновременно от живота й.

Нейната версия на историята има предимството, че е невероятно близо до действителните факти. Още щом ме зърна, Хоумър избута симпатичния й задник в кабинета си, откъдето из цялата къща се разнесоха крясъци и удари по масата. И ако си мислите, че от това няма да се почувствате чак толкова зле, просто пробвайте.

Както и да е, сега стоях на прага й, а тя ме прегърна и ме целуна по бузата. Аз също я прегърнах, после и двамата отстъпихме крачка назад и се огледахме, както правят бившите любовници. Тя се усмихна и каза:

— Шон Дръмънд, адски се радвам да те видя. Как си?

— Ъъъ, ами прекрасно, значи здрасти, срещаме се по тъп повод, но иначе, как си ти, чудесно изглеждаш.

Готин съм, а?

Усмивката й — бях забравил опасното й въздействие. Повечето красиви жени се задоволяват с едно мизерно помръдване на няколко схванати лицеви мускула, сякаш по-скоро ти правят услуга, отколкото да изразяват чувствата си. Усмивката на Мери те поглъща целия.

Освен това наистина изглеждаше чудесно. Беше малко отслабнала в лицето и се беше сдобила с няколко миниатюрни бръчки, но това само подсилваше красотата й — поръсваше роса върху розовия цвят, както би се изразил някой поет.

Тя здраво обви и двете си ръце около лакътя ми и започна да ме дърпа навътре, като се кикотеше.

— Хайде, влизай. Заклевам се, че няма да ти се случи нищо лошо. Баща ми обеща да ни остави на мира.

— Ох, не знам — казах и надникнах вътре. — Не му вярвам аз на дъртия.

Тя отново се разсмя.

— Той си има мишена за стрелички на втория етаж, на която е залепил снимката ти. Сигурно вече е там и се упражнява.

Това беше шега, нали? Оставих се да ме отведе в дъното на голямата къща, където имаше просторна слънчева гостна, отделена от дневната с размерите на футболен стадион. Къщата беше пълна с древни наглед персийски килими, напукани стари картини, кожени мебели с медни кабари и всички останали нагледни пособия, с помощта на които показваш на гостите си, че не могат да си позволят твоя начин на живот.

Тя седна на един диван с флорални мотиви, а аз седнах срещу нея. Почти мигновено потънах в спомените си. Дванайсет години са много време и в главата ми се щураха милиони въпроси, но най-често се показваше този: „Чудя се, защо се омъжи за онова долно копеле, когато можеше да имаш мен?“

При дадените обстоятелства сигурно беше по-добре да го избягвам. Най-сетне обявих:

— Тази сутрин го видях.