Брайан Хейг - Кукловодът

— Естествено.

— Защото делата за шпионаж са… как да ти кажа, малко по-различни. Ще бъде истинска война.

Той кимна разбиращо, въпреки че в действителност не разбираше нищичко. Скоро щеше да открие, че съдбата му зависи от секретни доказателства, съхранявани от най-трудно пробиваемите правителствени агенции, които щяха да се борят със зъби и нокти, за да не ги разкрият на никого, дори на адвоката му; и че, за разлика от почти всички други наказателни дела, в неговия случай шансовете му сериозно щяха да пострадат от правила за държавна сигурност, непоклатима бюрокрация и силното, искрено желание на правителството да го изгори на кладата.

Не му споменах нищо за това — засега. Вече беше близо до самоубийството, а аз не исках да му дам финалния тласък към вечността Изправих се и казах:

— Най-добре да тръгвам. Ще държим връзка.

Той вдигна измъчените си очи към мен.

— Виж, Дръмънд, аз съм напълно…

— Знам. Невинен.

— Не, наистина, цялата история е…

Вдигнах ръка, за да го прекъсна.

Все още не бях официалният му адвокат и нямах право да изслушвам подробностите. По-късно щеше да получи възможност да ми наговори всички измишльотини, които му дойдат наум, а аз търпеливо щях да седя и да пресявам очевидно невероятните от почти достоверните, докато най-сетне се спрем на точния набор от лъжи, който да използваме в негова защита.

Пентагонът не е любимото ми място. Многобройният персонал, който работи там, се занимава с някои наистина безценни неща, като например да кара Конгреса да изпраща достатъчно пари всеки месец, за да си получавам заплатата. Но въпреки това сградата е огромна, мрачна и отчайващо безлична. Ако останеш в униформа достатъчно дълго, рано или късно ще те зачислят там. По същата логика, ако живееш достатъчно дълго, накрая ще се сбръчкаш, ще започнеш да пърдиш и да се изпускаш. Аз не прекарвам много време в размисли за третата възраст. А Пентагона посещавам само когато наистина се налага.

Качих се на третия етаж до кабинета на председателя на Военния съд, генерал-майор Клапър, където секретарката му настоятелно ми обясни, че провежда изключително, изключително важна среща, която е просто невъзможно, невъзможно да бъде прекъсната. Казва се Марта и съм забелязал, че много често повтаря разни неща, когато говори с мен.

— Ами, Марта — отвърнах, — тогава най-добре да седна, седна и да почакам, почакам?

— Млъкни — каза тя. — Просто млъкни.

След кратка, но ледена пауза вратата на Клапър се отвори със замах и навън се занизаха множество вкиснати мъже и жени с тъмни официални костюми. По някаква необяснима причина всички шпиони изглеждат по този начин. Може би дълбоките мрачни тайни, с които работят, смръщват лицата им. Или пък просто всичките са гадняри. Кой съм аз, че да знам?

Както и да е, веднага щом се махнаха, застанах до Клапър и му подадох молбата на Морисън.

После двамата заедно влязохме в кабинета му. Вратата не се затвори по най-нежния възможен начин и аз моментално изпитах подозрение, че е изключено да последва реплика от сорта на „Да, ти наистина си най-подходящ за тази работа“.

Той изобщо не загуби време.

— Дръмънд, какво е това, по дяволите?

— Молбата на Морисън да стана негов защитник.

— Това е повече от очевидно. Онова, което не е очевидно, е защо ти?

— Най-вероятно защото смята, че съм страхотен адвокат.

— Не, честно, Дръмънд. Защо?

Заклевам се, просто няма как да не си паднете по човек с такова чувство за хумор. Не че си падам по него, но със сигурност го уважавам, а от време на време дори го харесвам. Работата му като председател на Военния съд може да се оприличи на поста на директора в най-голямата адвокатска фирма в света. Подчинените му адвокати, правни съветници и съдии са пръснати буквално по целия свят и се занимават с умопомрачителен брой заплетени дела и юридически задачи. В такава професия е просто задължително да си раздразнителен, припрян и арогантен. А може би само на мен така ми се струва.

Моята мъничка част от огромната му империя е едно малко, тясно специализирано звено, което се занимава с тъй наречените „черни престъпления“. Последните по никакъв начин не са свързани с цвета на кожата, а единствено и само с военни части и отделни военнослужещи, които работят по толкова дълбоко секретни мисии, че никой дори не знае за съществуването им. Те съставляват по-голяма част от армията, отколкото обикновено си мислят хората, и работата на моето звено е да се справя с юридическите им проблеми — толкова потайно, че с години не виждаме слънчева светлина.