Брайан Хейг - Кукловодът

Камионетката спря чак след двайсет минути. Един от пазачите отвори вратата и изблъскаха двама ни навън. После ни повлякоха към някаква голяма многоетажна сграда, която, изглежда, нямаше много прозорци, а това не ми хареса. Сградите, които нямат много прозорци, обикновено ги наемат с определена цел.

Поведоха ни по едни стълби в дъното, които слизаха в мазето. Вътрешността на сградата издаваше, че е учреждение, като болница. Или, предвид обстоятелствата, като затвор. На дъното на стълбището завихме наляво и минахме по един коридор, преди да ни натъпчат в ярко осветена стая.

Отпушиха ни устите, но никой от двама ни не проговори. И двамата бяхме зашеметени. Просто си стояхме с оковани ръце и крака, като гледахме белите стени и размишлявахме за съдбата си. Останахме така почти пет минути, преди зад нас да се отвори врата. Завъртях се и видях да влизат четирима наистина много едри горили, след които вървеше миниатюрният Виктор Юриченко.

Виктор започна без предисловие:

— Алекси, Алекси, такава трагедия, че се стигна до това. Наистина съжалявам, че се наложи.

Алекси не каза нищо, така че Виктор ме заобиколи и застана срещу него. Очите му се свиха в гневни цепки, после излая нещо на руски, което не разбрах, но нямаше и нужда. Сигурно беше руската дума за „мамка му“ или „по дяволите“, а аз започнах да се смея.

Опитах се да спра, но кикотът излизаше сам. Виктор застана пред мен и ме удари с всичка сила. Всъщност не беше чак толкова силно, така че започнах да се смея още повече, отчасти защото цялата история беше адски комична, а отчасти защото бях адски изнервен и трябваше или да се смея, или да припадна.

Виктор извика нещо на руски на своите горили и двама от тях дотърчаха и сгънаха партньора ми на две. После единият от тях свали перуката му, а другият започна да дърпа еластичната гумена маска, която имитираше кожа, от лицето му. Тя се накъса на парчета и след трийсетина секунди бяха махнали повечето от нея. С тези модерни холивудски маски човек направо не може да се познае.

Не знаех нищо за човека под маската, освен че беше федерален затворник, избран за тази работа, защото беше висок и тежеше колкото Алекси. Беше в строго охраняван затвор за три въоръжени обира и от ЦРУ му бяха предложили сделка. Той излежаваше доживотна присъда като рецидивист, а ако приемеше тази работа и се справеше с нея, президентът на САЩ щеше лично да го помилва.

Точно в този момент изглеждаше напълно объркан, защото не се предполагаше ролята му в операцията да завърши така. ЦРУ го беше разположило в тоалетната със съвсем различна цел. Истинският Алекси трябваше да отиде при Катрина в една от кабинките в дамската тоалетна и двамата трябваше да се предрешат като шишкави бабушки и да излязат заедно. Идеята беше моя, разбира се. Беше ми свършила работа в супермаркета, нали така? А аз трябваше да тръгна веднага след тях.

Но този план не предполагаше, че вътре в закусвалнята ще има цяла тълпа агенти на СВР. Планираният край беше затворникът, предрешен като Алекси, да излезе от мъжката тоалетна няколко минути след като Катрина, Алекси и аз избягаме. После бързо щеше да се отправи към метрото, да слезе след няколко спирки, да се скрие в някоя тоалетна, да си свали маската и да отиде до предварително уговорено място, откъдето ЦРУ щяха да го върнат на свобода в Съединените щати.

Но всички знаем поговорката за внимателно обмислените планове, нали? В мига, в който разбрах, че в закусвалнята има агенти на СВР, осъзнах, че е време за резервния план. А това беше проблем, защото резервен план всъщност нямаше. След като Алекси и Катрина бяха в тоалетната, агентите на СВР можеха да наблюдават само мен. Когато видях Алекси и Катрина да излизат предрешени, трябваше да им спечеля поне две-три минути, за да стигнат до колите на ЦРУ на три пресечки оттам и да избягат. Ако бях тръгнал след тях, щях да проваля всичко.

Чувствах се доста горд от саможертвата, която бях направил, за да им дам възможност да започнат нов живот. В това имаше известно благородство, нали така? Все едно бях излязъл от роман на Дикенс.

Но докато гледах разяреното лице на Виктор Юриченко, се сетих и за друг момент от роман на Дикенс: този, в който се казва, че след добрите времена винаги следват лоши. В моя случай лошите определено се задаваха.

— Кой си ти? — изръмжа Юриченко на затворника.

— Пусни го — казах. — Той е никой. Федерален затворник, когото наехме за тази работа. Нямаше представа за целта на операцията или дори за собствената си роля в нея. Обещаха му свободата, ако се скрие в онази тоалетна и излезе две минути след като почукат на вратата.