Брайан Хейг - Кукловодът

Виктор ме гледаше вторачено. Спомняте ли си как ви казах, че приличаше на кльощав Дядо Коледа със ситните бръчици от смях покрай очите и устата? Време е да поправим тази грешка. Сега изглеждаше като ядосан дядка с гигантски, много болезнени хемороиди.

— Обикновен затворник значи?

— Да.

Той погледна една от горилите си и преди да кажа нещо, се чу изстрел и бедният човечец падна на пода, а предната част на главата му се разплеска по отсрещната стена.

— Копеле! — изкрещях.

После изведнъж почувствах разкъсваща болка в тила си и се стоварих на пода. Усетих безсилие, но се завъртях по гръб и погледнах нагоре. Една от горилите ме вдигна от пода като пухена възглавница. Държеше ме здраво, а някакъв друг агент приближи към нас. Този изглеждаше така, сякаш Създателят не е бил съвсем сигурен къде да му сложи крайниците — имаше къси слабовати крака и огромни като пънове ръце, които висяха от масивни рамене. Опитах се да стегна мускули, за да предпазя по-важните си органи, но това не му направи впечатление. Юмруците му бяха като кубчета от бетон. Започна да ме блъска в стомаха, а аз усещах размазващата сила на всеки удар чак в краката си. Това продължи около трийсет секунди, което може и да не ви се струва много дълго, но когато ви използват като боксова круша, си е цяла вечност.

После Виктор излая нещо и той се дръпна. Към този момент вече почти не ми пукаше. След още няколко удара, така или иначе, щях да се задуша.

Скимтях и се опитвах да си поема въздух, когато Виктор ме хвана за брадичката и повдигна лицето ми към своето.

— Те не обичат да ги обиждаш — каза много спокойно. — Препоръчвам ти да не го правиш отново.

Измърморих нещо, но не се разбра какво, защото буквално си бях загубил ума от ударите. Бях повърнал и от устата ми течаха лиги. Едва успявах да си поемам въздух.

— Феликс удря доста силничко, нали? — каза Виктор.

Мисля, че кимнах, а той попита:

— Къде е Алекси?

— Тръгна си — изохках.

— Лъжеш. Никъде не е отишъл. На всичките ни гранични пунктове и летища имат неговата снимка. Заповядано им е да го спрат. Как се опитвахте да го измъкнете?

Замълчах, така че Виктор каза още няколко думи на горилите си и пак се почна историята с боксовата круша, но този път Виктор явно беше заповядал на Феликс да не удря толкова силно, защото не чувствах юмруците му чак в стъпалата си. Само до коленете.

Както и да е, вече бяха минали поне четирийсет минути, откакто Алекси и Катрина бяха излезли от закусвалнята, така че нямаше сериозна причина да продължавам да търпя този бой.

— Добре де, добре — измърморих най-сетне.

Феликс отстъпи и самодоволното лице на Виктор отново се показа пред очите ми.

— Къде е?

— Ъъъ, в самолета на държавния секретар.

Той излая нещо на една от горилите, която незабавно изхвърча от стаята. През следващите две минути никой не пророни дума. Да се каже, че въздухът беше сгъстен от напрежение, значеше нищо да не се каже. Все поглеждах към бедния човечец, от чийто мозък бавно се образуваше локва.

Най-сетне Виктор се загледа в мен.

— Ти се жертва заради Алекси и момичето, да?

Нямаше нужда да му отговарям.

Той се изсмя и се заклати на пети.

— Много, много глупаво, Дръмънд. Ако Алекси избяга, никога няма да ти простя.

Лицето му се приближи съвсем близо до моето.

— Разбираш ме, нали? Няма да те убия, но ще ти се иска да го направя. Всяка нощ ще се молиш да умреш. Ти ще се превърнеш в моето утешение.

Вратата изведнъж се отвори със замах и горилата влетя обратно. Каза нещо на руски, като говореше като картечница, а Виктор го загледа втренчено. Сега вече я загазих.

Почти потреперих, докато гледах изражението му — смесица от горчивина, обида и ярост, които извираха направо от душата му. Можех и сам да позная какви са новините. Държавният секретар беше отменил срещата си с министъра на външните работи и беше излетял в 6:20. Алекси и Катрина го бяха придружили, разбира се. Страхотно за тях. Отвратително за мен.

— Свърши се — рекох. — Ще трябва да се примириш.

Отначало не каза нищо, вероятно защото се давеше в собствената си жлъч. Съмнявах се, че някога през живота си е губил, на шах или в разузнаването. Умението да губиш елегантно се придобива. Пораженията се трупат, докато най-сетне се освободиш от гнева, който ги съпътства. Виктор очевидно не си беше изградил такъв имунитет. Някак си осъзнах, че ако не го накарам да мисли за нещо друго, той можеше да издаде нова заповед и да накара Феликс да ми изкара носа през тила.