Брайан Хейг - Частен сектор

Но да се върна към настоящия момент.

— Добро утро, сенаторе — казах аз.

— Зарежи тия тъпи формалности. Викай ми Сай.

За пръв път го виждах отблизо. Оказа се по-висок, отколкото предполагах, с масивно телосложение, сипаничаво червендалесто лице, прошарена коса и внушителен топчест нос. Не беше нито красив, нито дори привлекателен, по-скоро бих го нарекъл грозен. И все пак нещо във феромоните му излъчваше усет за власт, а във Вашингтон това е най-сигурният пропуск към всички благини на живота.

— Мога ли да вляза? — попита ме той.

Кимнах.

Сай погледна мис Уестин, усмихна се сърдечно и поздрави:

— Добро утро, Сали. Как си днес?

— Отлично, Сай. Благодаря, че попита.

Той отново се завъртя към мен.

— Прекъснах ли нещо?

— Мис Уестин тъкмо обясняваше, че ми е нещо като бавачка.

— И ти имаш нещо против?

— А ти нямаше ли да имаш?

— Да, сигурно. — Той се позамисли, огледа ме, после каза: — Аз съм съдружникът, натоварен с надзора на правната дейност, която ще вършите заедно. И пак аз убедих фирмата да се включи в тази армейска програма.

Значи той беше виновникът. Естествено, аз попитах:

— Защо?

— Мислех, че ще се отрази добре на репутацията на фирмата.

— Не се отразява добре дори на собствената ми репутация.

Той се изкиска.

— Сигурен съм, че имаш какво да ни предложиш.

Дълбоко заблуждение. Но Сай небрежно изтръска някаква прашинка от панталона си и подхвърли на мис Уестин:

— Сали, направи ми една услуга. Иди да съобщиш на Хал, че майор Дръмънд е тук. — Погледна ме и поясни: — Хал Мериуедър. Той се занимава с личния състав и е склонен към избухливост, когато му нагазят в територията.

Ходът бе много тънък, но човек се научава от опит да усеща тия неща. Щом мис Уестин изчезна, Сай затвори вратата, подпря се на нея и ме огледа от глава до пети.

— Шон, нали така?

— Правилно.

— Е, Шон… Ще трябва да поизгладим това-онова. Хари Бронсън току-що ми се обади. А и горката Сали май съвсем се е паникьосала.

От мен не се очакваше отговор, затова премълчах. След малко той добави:

— Виждаш ли този кабинет?

Нямаше съмнение, че го виждам, затова Сай продължи:

— От години не бяхме имали толкова свестен служител като Джими Барбър. Завършил с отличие право в Йейл, първенец на випуска, публикации в академични издания, най-добрият ни кандидат за годината. Пое нагоре като ракета и щеше да стане съдружник за по-малко от шест години. Миналото лято обаче в едно от предаванията на „Шейсет минути“ жестоко оплюха служител от кабинета. Разкриха, че получавал безплатни самолети от свой спонсор, който освен това плащал сметките на сина му в колежа и наема за апартамента на неговата любовница.

— Онзи, дето…

— Да… същият. Лично аз го уговорих да заведе дело за клевета. И пак аз убедих управителния съвет да повери делото на Джими, един вид последна проверка, преди да го направим съдружник. Джими започна с най-щателна проверка на финансите на служителя. Откри разписки за самолетните билети и за университетските такси на сина му. Така наречената любовница се оказа млада перуанка, на която съпругата му помагала да получи американско гражданство и дори й плащала наема. Чековете били подписани лично от нея. Кажи ми, Шон, ти би ли постъпил така, ако имаше любовница?

— А ти?

Наглият въпрос сам се изплъзна от устните ми. Сай задълго се вгледа в мен. Но той очевидно бе пратен да приложи бюрократични дисциплинарни мерки и беше новият ми шеф, а изграждането на отношенията върви най-добре, когато е двупосочно. Той беше овластената фигура, а аз — непоправимият тарикат и трябваше да намерим обща почва някъде по средата. Побързах да добавя:

— Въпросът беше теоретичен, разбира се.

— Брей, да му се не види — разсмя се той. После отбеляза: — Не, аз си подписвах чековете сам. Естествено, полза нямаше. Съпругите ми редовно научаваха от вечерните новини с кого имам връзка в момента.

— Бас държа, че е било досадно.

— Да… много досадно. — Той помълча. — Но да се върнем на Джими. Излезе, че телевизията е узнала цялата история от някакъв бивш затворник. Излезе още, че преди време въпросният служител е бил окръжен прокурор и именно благодарение на него онзи получил десет години без право на помилване. И най-тежкото: телевизията изобщо не проверила подробностите, не дала на човека никакъв шанс да ги опровергае.

— Значи имахте желязно обвинение.

— Да, така изглеждаше.

Той се вгледа в шарките на килима, сякаш продължението бе твърде болезнено. Но разбира се, след малко подхвана отново: