Брайан Хейг - Посредникът

Можех ли да поема такава отговорност? Какво бих сторил, ако голямата ми любов загинеше само защото шепа вашингтонски бюрократи са се боричкали за кариера? Не знаех и се надявах никога да не разбера. Но ми се иска да вярвам, че бих намерил някакъв изобретателен начин да ги накарам да си платят.

Значи решено; щях да я пусна, но първо исках да си поговорим. Исках да й кажа, че знам какво се е случило. Да кажа колко съжалявам за болката й. И най-вече след всичко, което бяхме преживели заедно, исках да се сбогувам.

Тъкмо прекрачвах напред, когато някой ме хвана за ръката. Завъртях се и някакъв мъж с тъмен костюм каза:

— Извинявайте, сър. Сержант детектив Джоунс. Бихте ли дошли с мен?

Костюмът изглеждаше елегантен и скъп, а човекът беше висок колкото мен, но по-едър и широкоплещест.

— Защо? — попитах аз.

— Една жена съобщи, че я е нападнал униформен войник. Отговаряте на описанието.

— Нямам представа за какво говорите.

Той се усмихна и стисна по-здраво.

— Всички казват така.

Озърнах се и видях, че пред Биан и майка й има само двама пътници.

— Покажете ми значката си — казах аз.

— Разбира се. След като дойдете с мен.

— Дайте ми само минутка. Трябва да се сбогувам с една приятелка, после ще дойда да ви обясня, че сте въздух под налягане.

— Предпочитам да ми го обясните още сега.

Тоя тип беше по-гадно копеле и от мен. Пак се озърнах. Майката на Биан подаваше бордната си карта. Опитах да се отскубна, но непознатият стисна здраво и каза:

— Не ме карай да те закопчавам. Хайде, приятел, тъй ще е по-добре и за двама ни.

— Разкарай се.

Той посочи към коридора.

— Моят партньор е с жертвата. Нека да те погледне набързо. Ако не си ти, веднага те пускам.

Вече и Биан подаваше бордната карта.

Пресегнах се, извъртях китката му и казах:

— Не се заяждай с мен, ще те заболи.

Усетих как в гърба ми опря нещо кораво и кръгло.

— Не, няма — рече той. Притисна пистолета по-силно и добави: — Не ме карай да стрелям, че ще подплашим туристите. Върви бавно… и да приключваме.

Озърнах се и видях как Биан излиза през вратата, как отива към самолета, към новия си живот и напуска завинаги моя. По дяволите.

Детективът оставаше плътно зад мен, докато вървяхме към изход 20, където друг мъж с тъмен костюм разговаряше с умерено привлекателна млада жена — и тя облечена в същите тонове. Моят човек каза на дамата:

— Този ли ви нападна? Огледайте го внимателно.

Тя се вгледа в лицето ми, после раздразнено отговори:

— Не, беше нисък и пълен. Нали ви казах.

Пистолетът изчезна. Завъртях се срещу детектива.

— Кой ви изпрати?

— Не се впрягай, приятел. Стават такива работи.

Кръстосахме погледи.

Младата жена се намеси.

— Казах ви, господин полицай, не беше чак толкова зле. Може войникът да е имал лош ден. Да забравим. Не искам да повдигам обвинения.

Точно както очаквах, детективът сви рамене, обърна се към партньора си и рече:

— Е, какво да се прави?

Жената тръгна към електробусите за главния терминал.

Трябваше да разберат, че съм наясно, затова казах на двамата детективи:

— Покажете ми значките си. Искам да подам жалба.

Онзи, който бе чакал с жената, погледна моя човек. Усмихна се злорадо и отговори от името и на двамата:

— Я си гледай работата. Приятен ден.

Двамата си тръгнаха, а аз останах да гледам след тях, докато се изгубиха. Имам нюх за ченгета, а тия типове не бяха такива. И младата дама не беше никаква жертва.

Искаше ми се да беснея, но открих, че се усмихвам.

Биан Тран ме бе надхитрила за последен път.

Отключих вратата на апартамента, влязох и щракнах лампата.

Първото, което видях, беше и добро, и лошо. Никаква промяна в мое отсъствие. Цареше пълен хаос, значи чистачката не бе идвала да подреди — вероятно защото нямам чистачка.

Ако ви интересува, по принцип съм много спретнат и подреден, което май е единствената ми добродетел, но в бързината да се подготвя за полета до Ирак бях оставил жилището досущ като Берлин след нахлуването на руската армия. Ако още ви интересува, апартаментът е малък, обзаведен с евтини вехти мебели от разпродажби и грамаден, потресаващо скъп телевизор — на това му се вика ергенски шик.

Но военните водят чергарски живот, а армейските товарни превози са такава месомелачка, че само безнадеждните оптимисти купуват скъпи и хубави мебели. Колкото до телевизора — няма как, поемам си риска.

Второто, което забелязах, бе плик, пъхнат под вратата. Наведох се и го вдигнах. Обикновен бял плик без печат или обратен адрес.