Бретт Баттлз - Изиграният

Отказа се към един след полунощ. Ясно беше, че гневът и въпросите няма да си идат. Избърса се съвсем бавно, сякаш всеки мускул го болеше от изпълнения с тежък труд ден. Но всъщност не изпитваше болки. Работата, която бяха свършили с Нейт, не беше кой знае колко изнурителна. Беше се справял и с по-тежки физически задачи без проблем. В неговия бизнес трябваше да се поддържа в добра форма, подобно на бегач, готов за маратон във всеки момент.

Причината за рухването му не бе дори образът на деформирания труп на Марков, горящ в плиткия гроб. А споменът за самия Марков, винаги готов да се усмихне, за обезоръжаващия му смях. Вътрешен човек, който се превърна в приятел извън пределите на тайния им свят. Добър приятел.

— Трябва да се отпуснеш — беше се пошегувал Марков с него. — Понаслаждавай се малко на нещата.

— Какво си мислиш, че правя? — отвърна му Куин. По онова време бяха на Бахамите, проснали се на шезлонги до басейна на хотела.

— Онова, което винаги правиш — каза Марков.

— И какво по-точно е то?

— Не е отпускане, това поне е сигурно.

— Не знам за какво говориш. През цялото време съм отпуснат. Така че си го начукай. — Куин отпи от своя ром с кола и се изтегна на шезлонга.

Приятелят му се разсмя.

— Онова, което правиш, няма нищо общо с отпускането. Ти го бъркаш с търпението. Виж, търпение имаш в излишък.

— То е същото — каза Куин.

— Никак даже. Да си отпуснат, означава да не ти пука. Да си търпелив, означава да чакаш.

— Да бе — отвърна Куин. — Вярвай в каквото си искаш.

Известно време мълчаха.

— Нека те попитам нещо — обади се Марков.

— Става.

— Вдясно от мен има две момичета. Как са облечени?

Куин понечи да се обърне.

— Без да гледаш — спря го Марков.

— Добре де. И двете са по бикини. Русата е със светлосини, а приятелката й — с черни. И какво?

— Добре, а пичът при бара зад нас?

— По-дъртият или тийнейджърът?

— Май току-що доказа думите ми — каза Марков.

— Какво?

— Винаги си нащрек, винаги чакаш, наблюдаваш. Това не е отпускане. А чакане нещо да се случи.

На Куин не му се искаше да го признае, но Марков беше уцелил в десетката. Човек никога не може да се отпусне, ако през цялото време чака. А за Куин чакането бе перманентно състояние.

Дразнещото беше, че и Марков бе дал своята лепта в чакането. Като оперативен работник нямаше как да го избегне. Но по някакъв начин винаги знаеше как да се освободи от него. Съвсем непринудено превключваше от чакане в отпуснато състояние. Това бе талант, с който Куин не можеше да се похвали.

Естествено, на Марков вече нямаше да му се налага да чака.

Тази мисъл го върна към трупа в пустинята. Не биваше да става така. Трябваше поне да осигури на приятеля си подобаващо погребение. Може би дори да го откара у дома. Не във Вашингтон — живееше там заради работата си. А в Мичиган или Уисконсин. Някъде в горния Среден запад.

Но това беше невъзможно. Не само заради състоянието на трупа, а най-вече заради ролята на Куин в решаването на проблема. Беше нает да премахне труп, а в неговия бизнес това означаваше да се отърве от тялото така, че да не бъде открито. Не можеше да има лични мотиви.

Вгледа се в огледалото, като се питаше какво ли се е случило, но отговори нямаше.

Накрая се отказа. Извади от дрешника боксерки и черна тениска, облече ги и отиде в спалнята.

Там светеше само нощната лампа на шкафчето до леглото. Стаята беше обширна, но почти необзаведена. Куин я харесваше точно такава. Празнотата му даваше усещане за свобода.

Малкото мебели в спалнята бяха тъмни, от тиково дърво, и изработени така, че да издържат дълги години. Просторното легло се намираше до отсрещната стена. До него беше нощното шкафче с лампата, часовник и книгата, която четеше в момента — „Разказът на архивиста“ на Травис Холанд. Единствената друга мебел в стаята бе нисък и широк скрин, който служеше и за поставка на рядко включвания телевизор. Порокът на Куин бе четенето. Доказателство за това бяха няколко купчини книги, натрупани покрай стената, там където трябваше да се намира второто нощно шкафче — към стотина тома, които чакаха да бъдат прочетени.

Точно над веждите му изби пот. Куин несъзнателно вдигна ръка и я избърса. Беше септември, а в Лос Анджелис това означаваше горещи дни и топли нощи. Дори в Холивуд Хилс, където живееше, нямаше спасение от зноя на късното лято.

В другия край на стаята имаше плъзгаща се стъклена врата, която водеше към балкона, гледащ към задния двор на имота му и града долу. Отиде до нея, освободи специалната ключалка и плъзна вратата настрани.