Бретт Баттлз - Изиграният

Куин повдигна дясната половина на постелката. Под нея се появи онова, което можеше да се очаква — метално дъно. Единственото изключение бе черният квадрат там, където се срещаха дъното и задната стена на багажника.

Куин натисна с палец квадрата. След малко дъното се надигна и разкри специално направения тайник отдолу. Куин бръкна в процепа, дръпна резето и отвори капака.

В тайника се намираше стандартният набор от неща, които можеха да му потрябват. Имаше няколко куфарчета, повечето пластмасови, както и прости кожени калъфи. Куин порови, докато не намери каквото търсеше. Извади един от калъфите, затвори панела и го закри с постелката.

Отиде до сваления прозорец на шофьора и каза на ученика си:

— Наблюдавай оттук.

— Дадено — отвърна Нейт.

Куин отвори калъфа и извади радиостанция. Пъхна почти невидимата слушалка в ухото си и закрепи миниатюрния предавател под яката си.

— Обади ми се, ако забележиш нещо, което трябва да знам — каза той, като подаваше на Нейт калъфа с втория комплект.

Интериорът на спирката за камиони беше познат — ресторант, магазин за сувенири, тоалетни. Куин се разходи покрай пощенските картички, тениските и преоценените компактдискове, като в същото време огледа посетителите. Не забеляза нищо подозрително.

Взе си чаша кафе, намери стол до прозореца и седна, наблюдавайки пристигащите и заминаващи камиони. Минаха четиридесет и пет минути, преди да пристигне черният „Питърбилт“ полуавтоматик, влачещ ремарке с познатия контейнер на „Барон & Барон“ ООД, следван плътно от тъмнозелена тойота „Ленд Круизър“.

Куин гледаше как шофьорът паркира камиона, слиза от кабината и отива при чакащия джип. Още щом се качи, автомобилът потегли към магистралата.

— Проследи ги — тихо каза Куин, като се стараеше да не привлича внимание. — Увери се, че са излезли на магистралата. После огледай района. Виж дали си нямаме опашка.

— Няма проблем — отвърна Нейт по радиото.

Куин видя как беемвето му потегля и изчезва по пътя. Коли и камиони продължаваха да пристигат и заминават, но никой не обръщаше внимание на чакащия камион.

Двайсет минути по-късно Нейт се върна и каза:

— Чисто е.

Куин излезе от ресторанта и тръгна към паркирания влекач. Карането на камиони беше част от собственото му обучение като чирак. Един чистач трябва да може да използва всичко, с което разполага.

Старият му наставник Дъри го беше записал на тримесечен курс за шофиране на камиони. Тогава Куин недоволстваше, но през годините осъзна, че това умение е много полезно. На Нейт му предстоеше същото догодина.

Куин извади малка метална кутия от куфарчето, което носеше, и натисна копчето на капака й. Усети лекото вибриране, когато детекторът оживя в ръката му. Закрачи към камиона, без да бърза. Детекторът мълчеше — не засичаше никакви проследяващи устройства. Албина бе спазил думата си да остави машината чиста.

Прибра скенера в куфарчето и отиде при ремаркето. Щеше да провери дали Албина не му е подготвил изненада и не е сложил още нещо в контейнера, но истинската причина беше, че искаше лично да се увери, че мъртвецът вътре наистина е онзи, за когото му бе казал Хорхе.

Озърна се да види дали няма някой наблизо и отвори вратата.

Отново го лъхна вонята. Беше силна, но не колкото в затворения склад. Влезе вътре и дръпна вратата след себе си.

Запуши нос и се насили да диша през устата. Извади малко фенерче от джоба си и го включи.

Трупът си беше горе-долу на същото място — до дясната стена, приблизително в средата. Отиде до него и леко го преобърна с крак.

За няколко секунди напълно забрави къде се намира. Взираше се в подутото лице. Въпреки слабата светлина и деформирането чертите не можеха да се сбъркат. Наистина беше Марков.

— Всичко наред ли е? — попита Нейт по радиото.

Куин примигна. „Не — помисли си. — Нищо не е наред.“

— Време е да тръгваме — рече след малко.

Подкара камиона на изток през Сан Бернардино и Кахон Пас към Лас Вегас. След няколко километра излезе на магистрала 395 и пое на север към пустинята Мохаве. Нейт караше на няколкостотин метра зад него и се оглеждаше за опашка.

В пустинята — навремето стотици квадратни километри пустош от трънаци и прахоляк — през годините бяха изникнали градчета, които насила внасяха зеленина в безкрайния кафеникав пейзаж. Но не можеше да се говори за мащабно човешко проникване. Имаше места, където можеш да изминеш осемдесет километра, без да видиш нищо сътворено от човека, ако не се броят далекопроводите, някой случаен стар билборд или изоставен автомобил, покафенял от ръждата и наполовина погребан в пясъците.