Брет Батълс: Изиграният

На първо място, специални благодарности на редактора ми Даниел Перес за усета и всеотдайността й; на Нита Тоублиб за ентусиазма и подкрепата; на Ървин Епълбаум за всичко, което прави за писателите и издаването на творбите им; на Крис Артис, Шарън Суадос и останалите от екипа на „Бантъм Дел“ за неуморната им работа. Благодаря и на великолепния си агент Ан Хокинс, която винаги беше на линия.

Бих желал също да почета хората, които ми помагаха по различни начини — от събирането на информация и четенето на чернови до това, че просто бяха до мен, докато подхвърлях една или друга идея. Сред тях са Брус, Сузи, Брук и Джесика Ламбърт, Дарън Батълс, Ричард Уейдман, Катрин Уайт, Рик фон Фелдт, Тами Спаркс, Кати Карнър, Тереза Имбах, Джон Ривера, Дон Бътлър, Джеймс и Барбара Батълс, Дерек Роджърс, Брайън Пери, Дона Куипер, Стивън Блекмор, Спайк Коплански, Алисън Перкинс, Джеймс Ванерсий, Боби Маккю, Линда Браун, Фил Хоули младши, Бил Камерън, Шон Черковър, Таша Алегзандър, Джон Рамзи Милър, Джон Гилстрап и Робърт Грегъри Браун.

Както винаги, всички грешки могат да се припишат само на един човек. Когато разбера кой е той, ще ви уведомя.

Вонята на разлагаща се храна и бензин висеше над дока, сякаш винаги си е била тук. Доминираше над всичко дори в малкия склад. Но само докато мъжът със светлосивия комбинезон отвори вратата на контейнера. Тогава единственото, което Джонатан Куин можеше да подуши, бе миризмата на смърт.

Без да трепне, той огледа вътрешността на контейнера. Беше празен, като се изключи подутото тяло, свито до стената вдясно.

— Затворете вратата — каза Куин.

— Но господин Албина искаше да видите какво…

— Видях. Затворете вратата.

Мъжът — беше се представил като Стафорд — затвори вратата и пусна резето.

— Защо е още тук? — попита Куин.

Стафорд пристъпи към него, но спря.

— Вижте, имам цял док на главата. Чака ме половин кораб за разтоварване. — Пое нервно дъх. — Навсякъде щъкат митничари. Сякаш са знаели, че днес ще пристигне нещо такова.

Куин вдигна вежда.

— Знаехте ли, че днес ще пристигне нещо такова?

— Не, по дяволите! — повиши глас Стафорд. — Да не мислите, че иначе щях да съм тук? Ако знаех, щях да се пиша болен. Господин Албина си има хора, които се грижат за подобни гадости.

Куин го измери с поглед и отново насочи вниманието си към контейнера. Започна да го обикаля, да го оглежда от горе до долу. След кратко колебание Стафорд го последва на почетно разстояние.

През годините Куин беше виждал хиляди контейнери — на кораби, на влакове, теглени от големи камиони. Представляваха големи правоъгълни кутии, с които се пренасяха стоки между страни и континенти. Имаше ги във всякакви цветове — черни, червени, зелени, сиви.

Този тук беше избледнял тъмносин, ако не се броят местата, където боята се беше олющила под напора на ръждата. На двете му дълги страни с големи бели букви беше изписано: „БАРОН & БАРОН“ ООД. Името не говореше нищо на Куин, но в това нямаше нищо чудно. Понякога му се струваше, че спедиторските компании по света са горе-долу толкова, колкото и контейнерите.

Когато стигна до точката, от която бе започнал огледа, Куин спря, без да откъсва поглед от контейнера.

— Ще го разкарате, нали? — попита Стафорд. — В смисъл… така каза господин Албина. Че ще прати някой да го разкара. Това сте вие, нали?

— Митническата декларация? — попита Куин.

Мъжът стоя като вцепенен около секунда, после кимна и вдигна папката от земята, където я беше оставил, за да отвори контейнера.

— Какво трябваше да има вътре? — попита Куин. Покрай търговския дисбаланс в последно време в Щатите не пристигаше нищо празно. Всеки празен контейнер би събудил подозрения.

Стафорд прехвърли няколко листа.

— Маратонки — каза той и вдигна очи.

Куин го стрелна с поглед.

— Един чифт ли?

— Много смешно — кисело отвърна онзи.

— Кой го намери? — попита Куин.

Стафорд като че ли не беше сигурен какво да отговори. Когато отвори уста, думите му не бяха толкова уклончиви, колкото погледа му.