Брет Батълс: Изиграният

— Готово — каза той.

Куин кимна, седна зад волана на беемвето и го откара на петдесетина метра зад ремаркето с контейнера.

— Добре — рече той.

В отговор Нейт запали малко изсъхнали трънаци. В слушалката Куин чу свистенето, когато чиракът му хвърли един клон дълбоко в контейнера.

В доскорошната гробница на Марков буйно затанцуваха пламъци, а когато Нейт запали и външната страна, целият контейнер бе погълнат от огън.

Бяха подбрали времето добре. Няколко минути закъснение и импровизираният им лагерен огън щеше да се вижда на километри в нощната пустиня. Но сега слънцето едва докосваше хоризонта на запад и макар че денят бе отминал, мракът още не се беше спуснал напълно. Всъщност намаляващата светлина дори им помагаше, защото едновременно скриваше огъня и издигащия се в сумрачното небе дим.

Миризмата на останалия бензин в тубата изпревари приближаващия Нейт. Без да му нареждат, той се настани върху багажника и обяви:

— Ще се возя тук.

Куин бавно подкара беемвето през пустинята, без да следва пътя. След няколко километра попаднаха на друго пресъхнало речно корито. Някъде двете дерета сигурно се събираха, но това не беше проблем. Не и тук, където можеше да не вали сериозно години наред.

Макар и нагорещен от пустинното слънце, пясъкът беше мек и лесно се копаеше. Пустинята най-сетне бе потънала в мрак, затова трябваше да работят на светлината на фаровете. За по-малко от петнадесет минути изкопаха дълбок около метър гроб. Може би след година-две пролетните дъждове щяха да оголят останките на Марков, но те щяха да са само кости. Въпреки това мисълта тормозеше Куин. Замисли се дали да не направи гроба по-дълбок, но реши да се придържа към сценария.

Спуснаха трупа в дупката, като го освободиха от найлона.

— Искаш ли да проверя джобовете му? — попита Нейт.

Куин се загледа в тялото.

— Не. Аз ще го направя.

Сложи си ръкавици, наведе се и пребърка джобовете. Нямаше портфейл. Нямаше пари. Нямаше бележки или разписки, които да подскажат къде е бил Марков. Само една снимка. Беше сгъната и протрита, скрита в яката на ризата му. Куин едва не я пропусна, защото хартията се беше размекнала. Изображението обаче още бе ясно. Беше на жена.

В долната част на снимката имаше червено петно. Пак кръв. Явно Марков я беше извадил в контейнера и се беше опитал да я погледне. Но едва ли бе успял в тъмното.

— Мамка му — изруга Куин.

Взира се в снимката още известно време, после свали ципа на комбинезона си и я прибра в джоба на ризата си.

Нейт изля върху тялото част от бензина и извади кутийка кибрит. Тъкмо се канеше да драсне клечка, когато Куин се пресегна и го спря.

— Дай на мен.

Нейт го изгледа изненадано, кимна и му подаде кибрита.

Куин извади клечка, но не я запали. Вгледа се в тялото на стария си приятел, което лежеше на дъното на ямата. Искаше му се да каже нещо, каквото и да е. Но не намираше думи. Накрая, докато драсваше клечката, промълви, без да се замисля:

— Съжалявам.

След като изгориха и заровиха тялото, свалиха комбинезоните и ръкавиците си, сложиха ги заедно с найлона в една по-малка яма на десетина метра от гроба и ги подпалиха с остатъка от бензина. Оставаше само да оставят камиона на място, откъдето да го приберат хората на Албина.

— Коя е жената? — попита Нейт, докато караха обратно към влекача.

— Какво? — попита Куин. Беше потънал в мисли.

— Снимката. Познаваш ли жената?

Нейт посочи ръката му. Куин държеше снимката, която бе намерил в яката на Марков. Изненада се — не си спомняше да я е вадил от джоба си.

Жената се усмихваше пред обектива, светлокестенявата й коса се вееше на вятъра. На рамото й, точно до шията, лежеше нечия ръка — така можеше да я докосва само някой много близък. Ръката на Марков. Макар да не се виждаше на снимката, хотел „Дел Коронадо“ в Сан Диего трябваше да се пада непосредствено вдясно от тях.

Беше събота, точно след пладне. Преди почти година.

Името на жената бе Джени Фуентес.

Човекът, направил снимката, беше Куин.

Куин стоеше под душа с разперени ръце, опрял длани в стената. Тридесет минути не помръдна. Остави водата да шиба раменете и главата му и да се стича по тялото му към плочките на кабината. Беше се надявал, че това ще му помогне да се почувства по-добре, да го изтръгне от временната спирала, в която беше попаднал.

Отказа се към един след полунощ. Ясно беше, че гневът и въпросите няма да си идат. Избърса се съвсем бавно, сякаш всеки мускул го болеше от изпълнения с тежък труд ден. Но всъщност не изпитваше болки. Работата, която бяха свършили с Нейт, не беше кой знае колко изнурителна. Беше се справял и с по-тежки физически задачи без проблем. В неговия бизнес трябваше да се поддържа в добра форма, подобно на бегач, готов за маратон във всеки момент.