Бретт Баттлз - Изиграният

— Какво се е случило? — попита Куин. — Някой да не ти е пратил втори труп?

— Не се шегувай, мамка му — отвърна Албина. — Не е труп. Така че няма за какво да се безпокоиш.

— Не се безпокоя за нищо. Просто не съм сигурен, че съм свободен.

— Ще ти платя отделно.

Куин стисна зъби. Плащането на нова цена за нова работа изобщо не се поставяше под въпрос. Просто така се правеше. Той не беше от евтините. Цената му бе тридесет хиляди седмично с договор минимум за две седмици. За поръчение. И, както би трябвало да знаят клиентите му, нямаше пренасяне от една поръчка към друга. Никога.

— Не проявявам интерес — каза Куин.

— Дори не си чул за какво става дума.

— Въпреки това не проявявам интерес.

— Моля те, поне ме изслушай. Не е кой знае какво. Искам само да разбереш кой ми изпрати контейнера.

— Имаш предвид трупа — рече Куин.

— Да — с овладян глас потвърди Албина. — Трупа. Не обичам да живея с неизвестни, ясно? Но тази ситуация е сложна, ако ме разбираш. Не искам да замесвам много хора. Ти вече знаеш за трупа. Сигурно за теб ще е фасулска работа да откриеш кой е изпратил контейнера. Ти си чистач, така че искам да изчистиш някои неизвестни.

— Не правя разчиствания от този род.

— Защо не си помислиш?

— Не.

— Хайде, Куин. Чух, че разширяваш дейността си. Че поемаш и други неща. Направи го и ще…

Куин прекъсна връзката.

Домът му беше в Холивуд Хилс, с изглед към долината на Лос Анджелис. Имотът му беше на склон, но къщата не беше като онези, които висяха на носещи греди над пропастта. Използваше склона и бе построена на две отделни нива с мазе. Всички спални бяха на първия етаж, под нивото на улицата. Над тях имаше полуоткрито пространство, което служеше за дневна, трапезария и кухня.

След душа Куин се качи в кухнята, като пътьом взе лаптопа от масичката за кафе. Докато се чудеше какво да си приготви за закуска, постави компютъра на плота и го включи. Забрави за храната, когато влезе в интернет и започна да търси информация за Джени.

Не му отне много време. Според няколко източници тя все още работеше за онзи тексаски конгресмен, за когото му бе споменал Марков — някой си Джеймс Гереро. Приятел на Марков. И двамата бяха служили в морската пехота, макар и не по едно и също време. Когато Гереро бил в Комисията по разузнаване, Марков му дал справка за някаква ситуация. Конгресменът останал много впечатлен, а по-късно Марков сподели с Куин, че и той бил изненадан и впечатлен от Гереро.

Според думите на приятеля му двамата започнали да се срещат на по питие и дори на вечеря всеки път, когато Марков бил в града. А в град, където политиката е всичко, те си били взаимно полезни. Така ставаха нещата в столицата — с връзки и сделки. Но според Марков помежду им имало не само професионални отношения.

— Майтапиш се — бе казал Куин, след като Марков му разказа за приятелството си с конгресмена.

— Знам, знам. Той е политик — отвърна Марков. — Но е различен.

— Всички казват, че са различни — възрази Куин.

Марков се усмихна.

— Тук си прав. Не ме разбирай погрешно. Никога не му се доверявам напълно. Но той не се страхува да каже това, което мисли. Дори понякога си навлича неприятности в собствената си партия. А това ми допада. Поне докато не покаже, че съм грешил.

Затова когато новата му приятелка започна да търси работа на Капитол Хил, Стивън се обади именно на Гереро.

Само че Гереро вече не беше обикновеният тексаски конгресмен, когото бе консултирал преди години. Сега той беше важна клечка, един от най-влиятелните хора в Камарата на представителите. И ако можеше да се вярва на сайта му, бе първият политик, обявил още преди година и половина намерението си да участва в надпреварата за президент. А сега, преди месец, Гереро заяви това официално и бе един от кандидатите за номиниране от своята партия. И макар Куин да знаеше, че шансовете им не са особено добри — състезаваха се срещу популярен титуляр, който твърдо смяташе да бъде преизбран — тази стъпка несъмнено бе много важна за бъдещата му кариера.

— Момиче с късмет — каза си Куин, докато продължаваше да разглежда сайта на конгресмена.

Джени наистина беше избрала победител, когато бе тръгнала с Марков. Кой знае къде щеше да работи сега, ако не беше той. А ето че заради приятеля й кариерата й се развиваше чудесно. Дори шефът й да не спечелеше изборите — повечето анализатори го поставяха в средата на групата на най-добрите — кампанията щеше да го превърне във фигура от национално значение. Може би след четири години щеше да е водач на групата кандидати.