Бретт Баттлз - Изиграният

Лек ветрец нахлу в стаята и смъкна температурата с няколко градуса. Прииска му се да си вземе една бира, да излезе на терасата и да позяпа светлините на Сънсет Стрип, но все пак предпочете да се изтегне на леглото.

Беше късно и знаеше, че трябва да поспи. Но щом затвори очи, разбра, че няма да се получи.

Смъртта на Марков му подейства като жесток ритник в стомаха. И макар да не можеше да спре да мисли за нея, не тя бе основната причина, която го държеше буден. Честта се падаше на другия му проблем. Онзи, който го тормозеше през целия ден.

Някой трябваше да каже на Джени.

Не, не някой . Той трябваше да каже на Джени.

Погледна към часовника на нощното шкафче — 1:19. Посред нощ, дори на Източния бряг.

Разбира се, ако й се обади сега, вероятно щеше да си е у дома. Само че имаше един проблем — не знаеше телефонния й номер. Бяха разговаряли само когато Марков беше наоколо. Имаше неговия номер, но освен ако не се бяха оженили през последните шест месеца, двамата сигурно живееха отделно.

Все пак си заслужаваше да опита. Извади телефона си, намери домашния номер на Марков и натисна бутона за свързване.

На четвъртото позвъняване се включи телефонният секретар.

— Не съм у дома. Оставете съобщение.

Гласът на Марков. Кратък и любезен.

И в единствено число.

Прекъсна връзката. Ако живееха заедно, едва ли щяха да парадират с това. Изведнъж си даде сметка, че може вече да не са заедно. Въпреки снимката. През последните шест месеца, откакто не бе разговарял с приятеля си, можеше да се е случило какво ли не.

Обади се на справки и поиска номера на Дженифър Фуентес или на Дж. Фуентес. Имаше общо петнадесет резултата — все Дж. и нито една Дженифър.

А сега какво? Да се обади на всеки номер и да види дали ще познае гласа й? Стори му се глупаво. А и не беше разумно да събужда петнадесет души по това време, без изобщо да е сигурен, че ще попадне тъкмо на нея. По дяволите, може би тя дори вече не живееше в града. В радиус от сто километра имаше десетки селища.

Съществуваха по-добри, по-бързи начини да я открие. Но това можеше да почака до сутринта.

Легна си отново с мисълта, че ще остане буден цялата нощ, но грешеше. Сънят дойде, но не беше нито дълбок, нито спокоен. Сънува труп, горящ в дупка насред пустинята. И всеки път, когато коленичеше да погледне в дупката, трупът се взираше в него.

Само че лицето не беше на Марков.

А неговото.

Телефонът го събуди пет часа по-късно. Спомените от съня се задържаха за момент и изчезнаха, оставяйки след себе си смътното усещане за недоволство. Обърна се по гръб, седна и се протегна. Остави обаждането на гласовата поща.

Когато стана, кратък звън го извести, че има оставено съобщение. Взе телефона и тръгна към банята. Остави апарата на лавицата, включи спикърфона, натисна копчето за бързо набиране на гласовата поща и се вторачи в огледалото. Бяха минали два дни от последното му бръснене и бузите му бяха покрити с четина. Знаеше, че трябва да направи нещо по въпроса, но някак не му се занимаваше.

— Имате едно неизслушано съобщение — обяви механичният глас.

Последва половин секунда тишина, после друг механичен глас произнесе:

— Вторник. Шест и четиридесет и три сутринта.

— Куин. Хорхе е. Моля те, обади ми се. Аз… ъъъ… обади ми се.

Албина.

Куин прекъсна връзката, изключи спикърфона и набра номера му.

— С какво мога да ви помогна? — Гласът беше дълбок, не на Албина.

— Трябва да говоря с Хорхе — каза Куин.

— Господин Албина още спи. Моля, обадете се по-късно — каза мъжът.

— Да бе, как ли пък не. Кажете му тогава, че се е обаждал Куин и че бих искал да забрави номера ми.

— Господин Куин? — Тонът на мъжа внезапно се промени. Вече звучеше услужливо, дори загрижено. — Момент, моля.

След малко прозвуча гласът на Албина:

— Извинявай, ако съм те събудил.

— Да не е имало проблем с камиона? — попита Куин. Беше оставил влекача край индустриалния парк в Силмар и не можеше да си представи какво би могло да се оплеска.

— Не — отвърна Албина. — Прибрахме го. Благодаря.

— Тогава какво искаш?

— Просто да се уверя, че всичко е минало добре.

— Щеше да разбереш, ако не беше.

— А тялото? Някакви проблеми?

— Тялото беше поръчката, Хорхе. Защо ми се обаждаш? — Хорхе се мъчеше да изкопчи нещо, но на Куин не му беше до игри.

— Имам нова работа за теб.

— Сериозно? И това не можеше ли да почака още един-два часа?

— Не съм мигнал, ако искаш да знаеш. От сума време ми се искаше да ти звънна.