Вэл Макдермид - Струна в кръвта

— И какво е заключението ти от всичко това? — попита Карол.

— Който е да е подпалвачът, той не е психопат. Убеден съм, че за престъпленията му съществува банален криминален мотив.

— И какъв е този така наречен мотив? — Пендълбъри го изгледа подозрително.

— Именно това все още не знаем.

Пендълбъри изсумтя.

— Дреболия, нали?

— В известен смисъл наистина е дреболия, Джим — намеси се Карол. — Защото след като веднъж приемем, че не става дума за психопат, който действа по силата на някаква своя логика, би трябвало по пътя на разсъжденията да установим какво се крие зад тези пожари. А разберем ли това… останалото е здрава полицейска работа.

Лицето на Пендълбъри бе застинало в израз на мрачно раздразнение — приличаше на метеорологична карта с ясно изразен студен атмосферен фронт.

— Е, аз поне не мога да намеря разбираема причина за тези пожари, ако приемем, че престъпникът не го прави заради тръпката.

— О, не бих казал, че е толкова трудно — отбеляза небрежно Тони. Като че ли започваше да се забавлява.

— Сподели разсъжденията си с нас, Шерлок — каза Карол.

— Може например да става дума за охранителна фирма, която предлага на всички собственици на изгорели сгради нощна охрана на ниски цени. Може да е закъсала фирма, която предлага противопожарни аларми или инсталации. Или… — той млъкна и погледна замислено началника на пожарната.

— Какво?

— Джим, работиш ли с пожарникари на почасово повикване?

Пендълбъри беше ужасен. После забеляза полуусмивката, трепкаща по устните на Тони, успокои се и на свой ред се засмя.

— Бива си те — каза той и му се закани с пръст.

— Щом казваш — отвърна Тони. — Все пак, наемаш ли такива хора? Питам те от чисто любопитство?

Пендълбъри го изгледа подозрително, поколеба се и каза:

— Да, наемам.

— Ще ми дадеш ли утре списък с имената им? — попита Карол.

Пендълбъри се наведе напред и се вторачи в безизразното й лице. Той стисна юмруци и широките му рамене като че ли се разшириха още повече.

— Боже мили — каза той потресен. — Говориш сериозно, нали, Карол?

— Не можем да си позволим да пренебрегнем и най-дребната възможност — отвърна тя спокойно. — В това няма нищо лично, Джим. Но Тони подхвърли напълно вероятна идея. Да не я проследя би означавало да пренебрегна дълга си.

— Да пренебрегнеш дълга си ли? — Пендълбъри се изправи на крака. — Ако моите хора пренебрегваха дълга си, в този град нямаше да остане камък върху камък. Моите хора рискуват живота си всеки път, когато този луд реши да се позабавлява. А ти седиш тук съвсем спокойно и се опитваш да ме убедиш, че виновникът може да е един от тях?

Карол също стана и се изправи срещу него.

— И аз бих се чувствала като теб, ако ставаше дума за корумпирано ченге. На този етап никой никого не обвинява. Работила съм с Тони и преди, и съм готова да заложа кариерата си, че той никога не би направил прибързано или тенденциозно предположение. Защо не седнеш, а аз ще ти сипя още една чаша? — тя постави ръка върху неговата и се усмихна. — Хайде, не виждам причина да се изпокараме помежду си.

Пендълбъри постепенно се успокои и се отпусна предпазливо на предишното си място. Позволи на Карол да му допълни чашата и дори съумя да се усмихне леко на Тони.

— Винаги съм се опитвал да защитавам хората си — каза той.

Тони, дълбоко впечатлен от тактичната намеса на Карол, благодарение на която излязоха от доста експлозивна ситуация, сви рамене и каза просто:

— Имат късмет с шефа си.

По някакъв начин разговорът премина на по-неутрални теми. Заговориха за адаптацията на Карол в полицията на Източен Йоркшир. Началникът на пожарната мина на професионални теми и всички добре се посмяха на анекдотите му. За Тони вечерта беше благословена възможност да се откъсне от мислите за последните мигове на Шаз Боуман.

По-късно, в малките часове, сам в стаята за гости на Карол, вече нямаше какво да го отклони от мъчителните картини, които въображението му рисуваше. Опитвайки се да пропъди кошмарния спомен за съсипаното й лице, той обеща на Шаз, че ще предаде на правосъдието човека, който бе сторил това с нея. Независимо от цената.

А Тони Хил беше човек, който не си правеше илюзии за цената.

Джако Ванс седеше в прожекционната зала — звукоизолирано и електронно защитено помещение на последния етаж на къщата. Вратата беше заключена. Не можеше да устои и превърташе отново и отново записите от късните новини на най-различни канали — кабелни и сателитни. Общото във всички бяха съобщенията за смъртта на Шаз Боуман. Яркосините й очи сияеха от екрана, отново и отново, във вълнуващ контраст с последния му спомен от нея.