Вэл Макдермид - Струна в кръвта

Докато чакаше пицата да се опече, натовари мерцедеса. По-добре бе да полага физически усилия на гладен стомах. Сега вече всичко бе готово за последното представление с участието на Шаз Боуман. Оставаше само да я качи на сцената.

Дона Дойл също беше сама. Но не можеше да си позволи лукса да разсъждава, тъй като вече бе обезумяла от страдания. Когато за първи път се събуди от мъчителни сънища, се чувстваше все още достатъчно силна, за да се опита да проучи затвора си. Страхът все още я измъчваше, но вече не й действаше толкова парализиращо. Каквото и да бе това място, беше тъмно като гроб и миришеше на мухъл — като мазето у дома. Започна да опипва наоколо със здравата си ръка, за да разбере какво има около нея. Разбра, че лежи на матрак, покрит с найлон. Пръстите й стигнаха до ръба на матрака и докоснаха студени плочки. Не бяха гладки като керамичните плочки по стените на банята у дома, а малко грапави — сигурно теракота, като плочките в зимната градина на майката на Сара Дайсън.

Стената зад нея бе от грубо издялан камък. Изправи се с мъка на крака и за първи път осъзна, че краката й са вързани с верига. Наведе се и установи с опипване, че около глезените й има железни гривни, свързани с тежка верига. С една ръка не можеше да прецени колко дълга бе веригата. Направи четири неуверени стъпки покрай стената и стигна до ъгъл. Зави на деветдесет градуса и продължи само две стъпки преди кракът й да се удари болезнено в нещо твърдо. Беше химическа тоалетна. Обзета от мъчителна благодарност, тя се отпусна на нея и се облекчи. След това обаче разбра, че е ужасно жадна. Още не можеше да мисли за ядене, но жаждата наистина вече я измъчваше. Стана й продължи да върви опипом покрай стената, докато веригата се опъна и я дръпна рязко. От дръпването счупената й ръка бе пронизана от остра болка, която плъзна по шията чак до главата й и я накара да простене. Бавно, приведена като стара жена, тя се върна по същия път и мина покрай другия край на дюшека. Ръката й се плъзгаше по стената.

Малко по нататък намери отговор на проблема с храната и водата. Напипа твърд метален кран, от който течеше ледена вода. Тя пи жадно, паднала на колене, за да може устата й да бъде под крана. Докато коленичеше, неволно бутна нещо. След като утоли жаждата си, тя започна да опипва наоколо, за да разбере какво бе то. Пръстите й напипаха четири големи, доста леки картонени кутии. Поразтърси ги и долови познатото шумолене на корнфлейкс.

След още час, прекаран в опипване и проучване, тя бе принудена да приеме фактите. Четири кутии корнфлейкс — беше проверила какво има и в четирите — и студена вода на корем. Беше опитала да полее счупената си ръка със студена вода, но болката беше толкова страшна, че едва не припадна. Това беше всичко. Мръсникът я бе вързал като куче. Възможно ли бе да я е оставил да умре тук?

Тя се отпусна назад, седна на петите си и зави като майка, изгубила детето си.

Но всичко това се случи в началото, а оттогава бяха изминали две безкрайни денонощия. Сега, изтерзана и бълнуваща от болки, тя само стенеше и фъфлеше несвързано, от време на време губеше съзнание, а понякога потъваше и в неспокоен сън. Ако можеше да осъзнае състоянието, в което се намираше, Дона би пожелала да умре.

Колата спря. Шаз се търколи към преградата, разделяща багажника от купето и отново изпита чувството, че китките и раменете й са смазани. Опита се да се изправи и да започне да блъска с глава капака на багажника с отчаяната надежда, че някой минувач би могъл да я чуе, но си спечели единствено нов пристъп на болка. Опитваше се да не плаче, за да не се задуши, ако й се запуши носът. Ванс бе завързал с нещо устата й през качулката, преди да започне да я търкаля по твърдия под, после по някакъв килим и накрая по няколко стъпала, а после да я напъха в багажника. Беше ужасена и потресена от силата и ловкостта на този човек, който разполагаше само с едната си ръка.

Шаз се опита да диша колкото може по-дълбоко — прекалено дълбокото вдишване предизвикваше болки в схванатите мускули на раменете й. Едва не се задавяше от миризмата на собствената си урина. „Да видим как ще се отървеш от следите в багажника“ мислеше си тя тържествуващо. Знаеше, че не може да направи нищо, за да спаси живота си, но не би пропуснала и най-дребната възможност да попречи на Джако Ванс да се измъкне от справедливото наказание. Ако хората от следствения отдел успееха да се доберат по някакъв начин до тази кола, следите от урина в багажника щяха да бъдат същински подарък за тях.