Вэл Макдермид - Струна в кръвта

Постепенно започна да осъзнава положението си. Лежеше на една страна върху някаква твърда повърхност, ръцете й бяха вързани на гърба и връзките се впиваха жестоко в китките й. Глезените й също бяха вързани, и двете примки бяха свързани така, че тя почти не можеше да помръдне. Всеки опит да опъне крака или да се помести й причиняваше прекалено жестоки болки. Нямаше представа дали помещението, в което се намира, е малко или голямо, и изобщо не се опита да провери след адската болка, която изпита, щом само понечи да се обърне.

Не знаеше колко време е била в безсъзнание. Последното нещо, което помнеше, бе засмяното лице на Джако Ванс, надвесен над нея — усмихваше се безгрижно, убеден, че никой никога няма да приеме на сериозно твърденията на това новоизлюпено детективче. Не, не беше точно така. Имаше още нещо, но не бе в състояние да си го припомни. Шаз си наложи да диша дълбоко, за да се поуспокои и да си припомни всичко, което бе видяла. Споменът започна да добива образ. Бе забелязала с периферното си зрение как той вдига дясната си ръка и замахва с все сила, сякаш с тояга. Това бе наистина последното, което помнеше.

Със спомена дойде и страхът — по-мъчителен от всякакво физическо страдание. Никой нямаше представа къде се намира тя, никой, освен Крис, която така или иначе не очакваше Шаз да й се обади. Не беше казала на никой друг, дори и на Саймън. Не бе намерила сили да се изложи отново на присмеха им, колкото и приятелски да беше. А сега страхът да не стане смешна щеше да й струва живота. Шаз не си правеше никакви илюзии. Беше задала на Джако Ванс такива въпроси, че бе невъзможно да не е разбрал какво знае тя — че той е убиец-психопат. Но Ванс не бе изпаднал в паника, както се бе надявала. По някакъв начин бе успял да прецени, че тя работи самостоятелно. Бе разбрал, че макар изводите й да представляват заплаха за него, може да отложи залавянето си, като се отърве от нея — ченгето — единак по следите на някакво свое хрумване. Премахването на Шаз щеше и в най-лошия случай да му даде време да замете следите си или дори да напусне страната.

Шаз почувства как внезапно я избива пот. Нямаше никакво съмнение. Щеше да умре. Единственият въпрос беше как.

Оказа се, че е била права. И тъкмо това щеше да стане причина за смъртта й.

Полин Дойл беше отчаяна. Полицията отказваше да приеме изчезването на Дона като нещо повече от обикновено бягство от дома. „Сигурно е заминала за Лондон. Няма смисъл да я търсим тук“ — бе казал униформеният дежурен, когато го бе притиснала една вечер.

Тя можеше да ходи по улиците и да крещи, че някой е отвлякъл дъщеря й, но липсващите дрехи бяха напълно достатъчно доказателство в очите на преуморените полицаи, че Дона Дойл е просто още едно хлапе, отегчено от живота у дома и убедено, че някъде все още има улици, настлани със златни плочи. Достатъчно бе да видиш снимката й, тази знаеща усмивка, за да ти стане ясно, че момичето далеч не е било такова въплъщение на невинността, както го представяше горката му заблудена майка.

След като полицията не прояви никакъв интерес, като изключим рутинното вписване на Дона в списъка на безследно изчезналите, Полин беше с вързани ръце. Щом полицията не се занимаваше с въпроса, нямаше как да убеди някого от телевизията да пусне съобщение за изчезналата й дъщеря. Дори журналистите от местния вестник не проявиха особен интерес, само редакторката на женските рубрики обмисляше възможността да пусне поредица материали за изчезнали момичета. Но щом видя снимката на Дона, и тя се отказа също като полицаите. Дона имаше някакво излъчване, което не допускаше да я представиш като невинно агънце, подлъгано от наивни мечти. Нещо в израза на устата й, в леко наклонената глава подсказваше, че тя е скъсала с невинността. Редакторката си бе казала, че Дона Дойл вероятно е поредната Лолита, която кара жените да изпитват желание да сложат на мъжете си наочници.

След като прекара много нощи, потънала в сълзи поради съзнанието за собственото си безсилие, Полин Дойл реши да предприеме нещо. Работата й в агенцията за недвижими имоти и без това не бе особено добре платена. Заплатата й бе стигала да храни и облича Дона и себе си, и да плаща поддръжката на жилището — само толкова. Бяха й останали около две хиляди лири от застраховката на Бърнард. Полин ги бе запазила за времето, когато Дона щеше да замине да следва, съзнавайки, че тогава ще й трябва всяка стотинка.

Но ако Дона не се върнеше никога, за какво й бяха тези пари? По-добре да ги изхарчи, за да опита да си я върне, а за висшето образование щеше да мисли по-нататък. И така, Полин отнесе снимката на Дона в местната печатница и поръча хиляди листовки — едната страна бе заета изцяло от лицето на дъщеря й. От другата страна пишеше с големи букви: