Вэл Макдермид - Струна в кръвта

— Младши следовател Боуман. Имам среща с господин Ванс.

Вратата се отвори с леко бръмчене и Шаз продължи навътре, без да може да потисне мисълта, че навлиза във вражеска територия. Не знаеше къде точно да паркира, но за да не запушва вратите на двойния гараж, продължи по алеята и заобиколи къщата. От другата страна, точно пред входа, беше паркиран един рейндж роувър, а до него имаше сребрист мерцедес кабриолет. Шаз изключи мотора и остана на мястото си, за да се съсредоточи и набере енергия.

— Давай — каза си тя тихо и ожесточено.

Изтича нагоре по стълбите към входната врата и натисна звънеца. Вратата се отвори почти веднага и тя видя пред себе си познатото, усмихнато лице на Мики Морган.

— Младши следовател Боуман? — каза тя и отстъпи, за да пропусне Шаз. — Заповядайте. Аз тъкмо заминавам — Мики махна с ръка встрани, сочейки една жена на средна възраст с прошарена коса, сплетена на дебела плитка. — Това е личната ми асистентка Бетси Торн. Бързаме да хванем совалката за Кале.

— Уикенд в Льо Туке — уточни Бетси.

— Много морски специалитети и тръпката от хазарта в местното казино — кимна Мики и пое един сак от Бетси. — Джако ви очаква. Само трябва да приключи с един телефонен разговор. Влезте в салона — първата врата вляво, и той ще дойде при вас след минутка.

Шаз най-сетне успя да отвори уста.

— Благодаря — каза тя. Мики и Бетси стояха на прага и Шаз разбра, че няма да тръгнат, преди да се убедят, че е влязла там, където й бе казано. Тя им се усмихна смутено, кимна и влезе през отворената врата, посочена от Мики. Едва след това чу шума от затварянето на входната врата. Отиде до прозореца и видя двете жени да се качват в рейндж роувъра.

— Младши следовател Боуман?

Шаз се обърна рязко. Не беше чула стъпки. От другия край на помещението й се усмихваше Джако Ванс. Не изглеждаше чак толкова внушителен, колкото на телевизионния екран. При вида на усмихнатото му лице възбуденото й въображение я накара да си помисли за усмивката на пантера при вида на сигурна жертва. Ако наистина бе така, дано той не осъзнаваше, че тя е тук, за да въздаде справедливост.

Очите й бяха забележителни. Погледната отзад, изглеждаше съвсем обикновена. Кестенява коса, която стигаше до якичката на тъмносиньото сако. Сини джинси и меки кафяви мокасини. Ако я срещнеше в някой претъпкан бар, не би се загледал подир нея. Но когато я стресна и тя се обърна рязко, сиянието на яркосините очи я превърна в нещо съвсем различно. Ванс изпита леко безпокойство, примесено със странно задоволство. Каквото и да се опитваше да открие, тази жена беше личност. Беше достоен противник.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза той с познатия от телевизията глас, нежен като милувка.

— Бях подранила — отвърна тя спокойно.

Ванс пристъпи към нея, но спря така, че между тях остана около метър разстояние.

— Заповядайте — посочи той дивана зад нея.

— Благодаря — отвърна Шаз, но не се подчини на поканата, а се упъти точно към креслото, на което смяташе да седне той. Беше го подбрал защото бе по-високо и светлината щеше да му пада откъм гърба. Имаше намерение да я постави в по-неизгодно положение, но тя го превари. Раздразнен като от ухапване на насекомо, той реши да не сяда, а отиде до камината и се облегна на пищно украсената лавица над нея. Загледа жената мълчаливо, като очевидно очакваше тя да започне.

— Благодаря ви, че отделихте време да се срещнете с мен — каза тя, след като почака малко. — Съзнавам, че сигурно сте много зает.

— Не ми оставихте възможност да се измъкна. Пък и действително винаги помагам с радост на полицията. Вашият заместник-директор би могъл да ви разкаже колко пъти съм участвал в благотворителни кампании за пенсионирани полицаи и техните близки — продължаваше да се усмихва, но усмивката не стигаше до очите му.

Яркосините очи го гледаха, без да мигнат.

— Убедена съм, сър.

— Това ми напомня, че би трябвало да ви поискам полицейската карта.

Ванс не помръдна от мястото си, принуждавайки Шаз да стане и да прекоси стаята, за да му покаже извадените от портфейла документи. — Просто невероятно, че проявихме такава небрежност — отбеляза той. — Да пуснат непознат човек в къщи, без да му поискат документите. — Хвърли поглед на картата й от лондонската полиция и добави: — Имате още една карта, нали?

— Моля? Това е единственият документ за самоличност на служител в лондонската полиция — отвърна Шаз невъзмутимо, но в главата й зазвъня алармен сигнал. Този човек знаеше прекалено много и може би трябваше да си плюе на петите, докато още имаше време.