Вэл Макдермид - Струна в кръвта

— Случайно да имате роднинска връзка с Били Бой Джексън?

Смаяният Леон едва не се прекръсти.

— Той ми е чичо.

— Формата на главите ви е еднаква. Имам основание да знам. Бях край ринга вечерта, когато Марти Пайман счупи главата на чичо ви. Но вие не сте дошли да си говорим за това, нали? — той отново го огледа внимателно.

— Какво пиете, господин Макгоуън?

Журналистът поклати глава.

— Не идвам тук заради пиенето, а заради спортните предавания. Пенсията ми е мизерна. Не мога да си позволя да плащам сателитна телевизия, или да купя телевизор с голям екран. Бащата на собственика ми е съученик, затова той си затваря очи те, когато карам тук половин ден на една бира. Седнете и ми кажете какво ви интересува.

Леон се подчини и извади полицейската си карта. Опита да я отвори за минутка и веднага да я затвори, но Макгоуън беше по-бърз.

— Столична полиция — каза той замислено. — Чудя се какво ли търси лондонско ченге с ливърпулски акцент в дебрите на Нотингамшър?

— Джими Линдън каза, че можете да ми помогнете — отвърна Леон.

— Джими Линдън? Име от миналото. — Той затвори картата и я подаде на Леон. — И така, защо се интересувате от Джако Ванс?

Леон поклати възхитено глава.

— Не съм споменавал, че се интересувам от него. Но ако искате да говорим за него, нямам нищо против.

— Брей, напоследък ги учат на разни тарикатлъци — каза заядливо Макгоуън, драсна кибритена клечка и я поднесе към луната си. Всмука дим и издуха голям синкав облак, който погълна изцяло дима от цигарата на Леон. — Какво е направил Джако? Каквото и да е, хващам се на бас, че няма да успеете да докажете, че е той.

Леон не проговори. Имаше чувството, че ще се пръсне, но си наложи да мълчи. Каза си, че няма да се остави този стар хитрец да го подведе — и почти си повярва.

— Не съм виждал Джако от години — поде накрая Макгоуън. — Той не си пада да среща хора, които го помнят как изглеждаше, когато разполагаше с всичките си крайници. Мрази да си спомня какво е загубил.

— Бих казал, че е получил достатъчна компенсация — каза Леон. — Страхотна работа, толкова пари, че и да иска, не може да ги изхарчи, страхотна съпруга, къща като замък. Така де, колко олимпийски шампиони имат това, което има той?

Макгоуън поклати бавно глава.

— Нищо не е в състояние да обезщети човек, който е вярвал, че е бог, а в един момент е принуден да признае своето несъвършенство. Онова момиче извади голям късмет, че се отърва. Защото тя беше очевидната жертва, която сигурно щеше да плаща за това, което боговете са причинили на Джако Ванс.

— Джими каза, че знаете за Джако повече от когото и да било друг.

— Познанията ми са повърхностни. Следях кариерата му, правех интервюта с него. Може и да съм успял да надникна зад маската му един-два пъти, но не мога да твърдя, че го познавам. Не се сещам за човек, който може да твърди такова нещо. Наистина, няма какво повече да казвам за Джако Ванс — каквото знаех, съм написал отдавна.

Макгоуън отново издиша струя дим. Леон си каза, че тютюнът, който пуши, мирише на шоколадов сладкиш с череши.

— Джими каза също, че пазите папки със статии за спортисти, които са ви интересували навремето.

— Доста сте измъкнали от стария Джими. Трябва много да ви е харесал. Винаги много е уважавал чернокожите спортисти, сигурно защото им се е налагало да полагат два пъти повече усилия от другите, за да ги приемат някъде. Вероятно си е казал, че и в полицията трябва да е същото.

— Може пък просто да ме бива да разговарям — отвърна сухо Леон. — Има ли възможност да разгледам папките ви?

— Някоя определена ли ви интересува? — подразни го Макгоуън.

— Разчитам на вас да ми покажете по-интересните неща, сър.

Макгоуън, приковал отново очи в телевизора, отбеляза:

— Работил съм толкова дълго, че ми е трудно да определя кои са най-интересните моменти.

— Все пак сигурно ще си припомните нещо.

— Мачът свършва след десет минути. Искате ли да дойдете след това с мен у дома, за да разгледате папките?

Половин час по-късно Леон седеше в типовата къщичка на Макгоуън, която беше съвсем спартански обзаведена, но независимо от това изглеждаше претъпкана. Единствените мебели в дневната бяха голям въртящ се стол, тапициран с протрита кожа, който сякаш помнеше дните на испанската гражданска война, и изподраскано и олющено сиво бюро. Четирите стени бяха покрити с обикновени метални стелажи, претъпкани с кутии за обувки. На всяка кутия имаше етикет.