Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Паяка млъкна и отпи от чая си.

Чифуне разбра, че вече е удобно да зададе въпрос.

— Сенсей , не съм съвсем сигурна дали съм разбрала. Какъв е тоя учен Едгар Реймън и защо операцията вече не е приемлива?

Десет минути Паяка говори, без да покаже каквато й да било емоция. Трескаво съпоставяйки чутата информация, Чифуне мислеше за многобройните варианти. Това не беше просто изплъзнала се от контрол операция, а истински кошмар. Бе потресена. После се досети, че не е тук само за да я въведат в ситуацията.

— Танабу-сан — продължи Паяка с равен глас, — макар че бе продиктувано от обстоятелствата, дълбоко съжалявам, че не бяхте информирана навреме. Но това вече е минало. Сега проблемът трябва да се разреши колкото е възможно по-дискретно.

После й разказа какво точно има предвид.

Сърцето на Чифуне подскочи, когато чу името на Фицдуейн. Чак тогава започна да разбира сложността на задачата. Това вероятно бе най-добрият начин да се постигне желаният резултат, но операцията щеше да бъде много трудна.

— Можете да вземете инспектор Ога — каза накрая Паяка. — Всичко, от което имате нужда, ще ви се осигури — той кимна към дебелата папка на бюрото. — Това е досието на операцията. Мисля, че ще ви бъде от полза.

Срещата бе към края си. Чифуне се изправи и се поклони с уважение.

Паяка също се изправи и отвърна на поклона. Това вече не бе официално отпращане на подчинен, а израз на пълно взаимно доверие.

— Танабу-сан — каза Паяка, — искам да знаете, че независимо от това, как изглежда отстрани, аз никога не съм се съмнявал във вас.

Чифуне отново се поклони и си тръгна. Чувстваше се изцедена и в същото време превъзбудена, изпълнена със страхопочитание и смут. Тя се стегна, за да се пребори с чувствата си. Гледката на застаналия пред нея сериозен, солиден и надежден инспектор Ога бе като глътка чист въздух.

— Ога-сан — рече тя. — Налага се да упражнявате вашия и без това прекрасен английски.

Ога се вгледа в лицето й, бе леко зачервено. От нея като че ли се излъчваше някаква смесица от различни емоции. Липсваше обичайната й резервираност. Какво ли й бе доверил Паяка? Явно не е било нещо рутинно. Помисли си дали не е имало нещо общо с гайджина, но не зададе въпроси.

— Отиваме в Америка — каза тя.

— Южна или Северна? — попита спокойно той.

Върху лицето на Чифуне падна сянка, когато се досети, че Рейко Ошима и Едгар Реймън бяха на едно място.

— Вероятно и в двете — каза тя мрачно и закрачи по коридора.

Ога, изтрил усмивката от лицето си, я последва.

Генерал Шейн Килмара, командир на ирландските рейнджъри — елитните части за специални операции и за борба с тероризма, отпи от брендито си и се усмихна.

— В един от най-изисканите вашингтонски ресторанти, плюс отделна стая! И всичко това от човек, който обикновено забравя да ми предложи дори един хотдог, а ако евентуално се сети, то непременно забравя горчицата. Какво си намислил, Уилям?

Мъжът с оредяващата коса и с високо, изпъкнало чело, седнал от другата страна на масата, изпусна кръгче дим във въздуха. Никой от двамата не бе пушач, но за хубавите пури правеха изключение. И двамата имаха слабост към кубинските, а на идване от Ирландия Килмара бе донесъл цяла кутия. Тъй като го посрещаше лично заместник-директор „Операции“ на ЦРУ, прекарването на такива ембаргови стоки през митницата не представляваше проблем.

Познаваха се още от времето, когато и ирландците, и ЦРУ бяха затънали до шията в Конго през шейсетте. Конго отдавна принадлежеше на миналото — страната дори вече се наричаше Заир — но дружбата им си остана. Макар и двамата да я считаха повече за съюз, постепенно в отношенията им се промъкна известна доза взаимно уважение. Човек проявява склонност да цени някого чак след като мине четвърт век.

Според Килмара ЦРУ беше доста зле. Бяха далеч от съвършенството заради тромавия си бюрократичен контингент, но имаха и много добри професионалисти.

Уилям Мартин не бързаше да пристъпи към въпроса.

— Къде бъркат Щатите в борбата си с тероризма, Шейн? — попита той. — Ти имаш повече опит от доста хора, ценя мнението ти.

— Ти вече го знаеш — отвърна Килмара. — Твърде много баби срещу терористите. Затварянето на летище след заплаха за бомба не може да се нарече антитероризъм. Най-важното обаче е, че политическата ви насоченост е слаба и не подхождате към работата аналитично. Трябва да познаваш врага, наистина да разбираш тия лайнари. Основното е, че не вярвате в реалната заплаха. Съединените щати са твърде големи и силни. Дори и цели орди нехранимайковци да вилнеят из страната, вие си мислите, че не могат да ви направят нищо повече от някое леко убождане… Но грешите. Напоследък из целия свят е пръснат толкова много смъртоносен материал, че е само въпрос на време част от него да попадне в неподходящи ръце. Ядрен, химически, биологически, всичко това може да се купи с пари. Това е гадната страна на разпадането на комунизма и на установяването на пазарната икономика. Всяко нещо си има цена, а хората, за които говоря, са тъпкани с пари. По дяволите, те дори разполагат и с кредитни карти — той млъкна и се усмихна мрачно. — Освен това имат и мотивация — пак млъкна и отново отпи от брендито. — Трябва предварително да ги демотивираме. Да приложим енергично и с майсторлък номера с моркова и пръчката. Вие това не го правите. Чакате първо да стане престъпление и след това преследвате извършителите до края на света. Ала тази работа така не става. Някой път ония ще направят нещо, след което изведнъж ще откриете, че вече не е останал свят, до чийто край да ги преследвате — той вдигна глава и го погледна право в очите. — Както непрекъснато ти повтарям, Уилям, антитероризмът е сериозна дейност. Това не е просто работа за въоръжени смелчаци. Все по-често ще ти се налага да си размърдваш сивите клетки и тогава да направиш нещо! Capisce? 11 11 Разбра ли? (ит.). — Б.пр.