Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

— „Ийгъл Френд“ — каза той спокойно и ясно в микрофона, — тук се готвят да ни притиснат много яко, затова ме чуй добре. Няма време за никакви виртуозни изпълнения. Стига си се мотал из небето, бъди така любезен да го начукаш здраво на лошите. Как ме чу?

— Ясно и силно, Хюго — отвърна Мечката и в същия момент самолетът с рев изскочи иззад хребета, дупчейки прохода с двата си бълващи огън шестцевни GECAL-a, петдесети калибър.

Осем хиляди изстрела в минута — бронебойни, с пълен заряд и трасета — всичко това се изсипа върху главите на наемниците, готвещи се за нападение в широкия край на прохода. Настана пълна разруха, касапница. Съзнанието не можеше да побере мащабите на разрушението. Въздухът се разтърсваше от експлозиите на хвърчащите във въздуха бронетранспортьори. Минохвъргачният и картечният огън от БТР-ите спря.

Фицдуейн и Кокрейн надничаха иззад ръба на скалата, вперили погледи в огнения ад пред тях.

— Невероятно! — прошепна Фицдуейн със страхопочитание. Над главите им се бялна куполът на парашут и след секунди до тях се стовари обемист пакет.

Фицдуейн погледна Кокрейн и се усмихна:

— Дотук беше лесно.

Майор Халифа Шариф наистина не можеше да се ориентира по картата, но от военно дело що-годе разбираше. Попаднал под обстрел, той обикновено знаеше горе-долу какво да направи, дори и то да бе продиктувано от мисълта, как да си спаси кожата. Да, но боят с индианците из Текуно, въоръжени само с пушки и тук-там с АК-47 и РПГ-7, изобщо не го бе подготвил за битка от такъв разряд.

Пушки, способни да елиминират един бронетранспортьор от над километър разстояние, и самолети, без усилие засипващи с огън всеки квадратен метър земя по цялото протежение на проход като този, бяха за него нещо съвсем ново… И страховито. Той обмисли ситуацията. От юг се бе появила още една колона и той я бе разставил около пистата. Част от противника вече бе напуснал района — той бе видял излитащия в далечината С 130 — но останалите в момента бяха обградени някъде към тесния край на Фунията, а пистата вече не можеше да се използва.

Противниците, които и да бяха те — може би някакъв вид командоси — се оказаха в капан. Нямаше откъде да се измъкнат. И до зазоряване силите около тях щяха да нараснат още повече. Към изхода на Фунията се стичаха пехота и бронетанкова техника от всички посоки.

Работата щеше да стане. Постът военен съветник на губернатор Куинтана щеше да бъде негов. Дребната подробност, че бронетехниката му е била унищожена от противника, можеше да бъде замазана, а освен това съществуваше и наука, наречена полезна стъкмистика. Никой нямаше да хукне по бойните полета да гледа какво е ставало. Отново премисли тактиката на незабавното противодействие. Да продължава да изпраща бронирана техника, означаваше да си го завре сам. Димящите развалини на Т55-иците и БТР-ите, пръснати наоколо, бяха ярко доказателство за това.

Не, най-добрата тактика бе да изчака съмването и да остави слънцето да довърши останалото. Във Фунията нямаше никаква вода, така че това бе само въпрос на време. Той обмисли този вариант — от военна гледна точка бе разумно решение. Но трябваше да се съобразява и с политиката. В обкръжаването, без никакъв бой, нямаше нищо героично, а войниците нали бяха за това, да се бият.

Майорът разполагаше с един взвод за тежки случаи, който използваше за преследване на индианците в планински местности. Една малка група, свикнала с такъв терен, може би щеше да свърши работа там, където бронетехниката претърпя провал. Той ги изпрати и ги загледа как изчезват в мрака. Разбира се, в доклада щеше да пише, че лично ги е повел. За щастие в реалния живот той имаше повече здрав разум и затова само подсвирна на сержанта да му донесе чаша чай.

Мечката гледаше как суперкаргото 39 39 Лице от екипажа на кораб или самолет, отговарящо за правилното разпределение на товара. — Б.пр. подготвя своята част от спасителната система „Фултън“ и се опита да си представи онова, което предстоеше.

По време на полета му го обясниха донякъде, но, откровено казано, беше му трудно да го осмисли. Струваше му се доста заплетено, освен това бе противоестествено — определено най-ужасният начин да се качиш в самолет, за който бе чувал. По негово мнение тези неща съществуваха само в анимационните филмчета. Можеше да си представи как Бъгс Бъни си играе с него, докато Уди Кълвача се превива от смях, обаче не бе за хора. Отново си помисли за процедурата и потрепери. В сравнение с това скачането от отворената врата на самолет само с една раница, натъпкана с найлон и въжета, изглеждаше несравнимо по-безопасно упражнение.