Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Той се приближи до Кокрейн и кимайки към Лонсдейл, попита загрижено:

— Какво му има?

— Контузен е, мисля — отвърна Кокрейн. — Не виждам никаква външна рана — той му подаде някакъв предмет. — Ето ти очилата за нощно виждане. Паднали са при недотам успешното ти кацане, Хюго.

Фицдуейн се помъчи да вдигне учудено вежди, но те май се бяха слепнали от кръвта и не помръднаха. Кокрейн бе в стихията си. Ето един мъж, каза си той, който намери себе си.

Уредът бе в изправност. Фицдуейн се почувства малко по-спокоен. Може да ги гони половината армия на Текуно, но поне щеше да вижда къде стъпва. Топлинните им сензори и пасивни уреди за нощно виждане им бяха дали значителен превес над противника, така че никак не бе зле да си имаш такова нещо на разположение. Предстоеше още доста работа, и то много сериозна.

Той обърна поглед към другия край на прохода. Далеч назад, някъде към средата му, се виждаха горящи машини.

Кокрейн улови погледа му и се усмихна широко.

— Противникът хукна подире ни във Фунията, но след като ни удариха, си поиграх малко с оня барет, петдесети калибър. Изглежда смешно една такава пушка да елиминира бронирана машина като БРДМ, но ето го доказателството. Средно по три изстрела в машина от разстояние почти километър и ето ти я във въздуха. Тънка броня, уязвими резервоари и бронебойни запалителни гранати представляват смъртоносна комбинация. Както и да е, дръпнаха се назад и сега, изглежда, се прегрупират. Преди минутка само изстреляха няколко осветителни ракети и сега вече знаят, че нямаме машина. А докъде можем да стигнем пеш? Накъдето и да се обърнеш — пустош.

Фицдуейн реши да не обръща внимание на последната неприятна забележка и да се съсредоточи върху стрелбата на Кокрейн.

— Просто за твое сведение, Лий — каза той. — Да си водиш частна война само защото двамата с Ал сме били в безсъзнание, е проява на алчност.

Кокрейн се засмя.

— А сега на работа — продължи Фицдуейн. — Имаме ли връзка с „Ийгъл Френд“?

— Тъй вярно.

Той почука личното си радио, каквото носеше всеки член на групата за извънредни ситуации. Беше с малка мощност и работеше само при пряка видимост, но комбинираше гласовия контакт с локаторен лъч.

— Всеки момент ще направи заход. Лети, следвайки релефа, за да избегне евентуални ракети земя-въздух, затова гласовият контакт е с прекъсвания.

Самолетът използваше околните ридове да се крие зад тях, за да не го засекат. Бе оборудван с доста полезна огнева техника, обаче главната му отбранителна способност се състоеше в това, че бе изключително труден за засичане. Бойните му черни кутии, натъпкани с електроника, го правеха практически невидим за повечето радари. Въпреки това, ако се появеше в пряката видимост на зенитна артилерия или на някоя ракетна установка. Можеше да си създаде доста проблеми. Затова пилотите с всички сили се стараеха да си останат невидими.

Фицдуейн откачи един автомат от мястото му в обърнатия гънтрак и щракна нов пълнител със сто патрона. После преметна през рамо помпа гранатомет, натъпка раницата си с боеприпаси и двамата с Кокрейн пренесоха Ал Лонсдейл в една естествена вдлъбнатина в подножието на възвишенията.

Скривалището им далеч не бе съвършено, защото липсваше прикритие отгоре, но наоколо нямаше нищо по-добро. Освен това планираха да се движат нагоре, а не встрани. Това означаваше, че им трябва свободен достъп до небето.

Над тях избухнаха още няколко осветителни ракети и проходът бе залян от ослепителна бяла светлина. Сравнен с модерните технологии, това бе остарял способ за разрешаване на проблеми с видимостта, но тъй или иначе даваше резултати. Обърнатият гънтрак се виждаше като на длан. Фицдуейн се съмняваше дали наемниците ги забелязват, скрити зад скалите, но здравият разум би им подсказал къде се намират. Дочу се пъшкащ звук и повредената машина бе засипана от минохвъргачен огън. По околните скали като град зачаткаха шрапнели. Към ураганния огън се присъединиха и поне половин дузина тежки картечници.

Ракетите угаснаха, но огънят продължи, без да спира, и Фицдуейн разбра, че останалото е вече само въпрос на време. Силата на врага явно бе огромна и той се бе съвзел от първоначалните поражения.

Хюго се помоли някой високо отгоре да им се притече на помощ, иначе самите те доста скоро щяха да се озоват там, пробвайки новите си крилца. Това беше перспектива, която ирландецът бе твърдо решен да отложи за други, по-подходящи времена.