Том Клэнси - Червеният заек

Реакцията на тълпата не бе еднозначна. Онези, които бяха близо до стрелеца, се нахвърлиха върху него като котки върху нещастна мишка и който и да беше убиецът, не се виждаше заради камарата тела на туристи върху него на около петнайсет метра от мястото, където стояха Райън, Шарп и Строков. Хората около Райън се отдръпваха — при това съвсем бавно…

— Джак, да отведем нашия приятел от тук, хайде.

И тримата мъже се измъкнаха към спасителната арка, както Райън я бе кръстил.

— Шарп до всички. Строков е с нас. Напускаме района поотделно, среща в посолството.

Минута по-късно те вече се бяха настанили в бентлито на Шарп. Райън беше на задната седалка с българина. Строков се бе посъвзел малко.

— Какво правите? Аз съм служител от българското посолство.

— Няма да забравим това, което току-що ни каза, старче. За момента си гост на правителството на Нейно британско величество. Бъди добро и послушно момче и стой мирно или моят приятел ще те гръмне.

— Интересен дипломатически прийом.

Райън вдигна пистолета, който бе отнел от Строков — източноевропейски модел с огромен и смешен на вид заглушител, завинтен върху дулото. Нямаше съмнение, че се е канел да застреля някого.

Но кого? Изведнъж Райън се сети нещо.

— Том?

— Да, Джак?

— Не предвидихме всички възможности.

— Мисля, че си прав — съгласи се Шарп. — Но хванахме някой, който ще изясни случая.

Кормуването до посолството беше ясна илюстрация за Райън на какво му се вика скрит талант. Бентлито разполагаше с невероятно мощен двигател, а Шарп знаеше как да си служи с него.

Той форсира мотора, който избухна като снаряд, и автомобилът полетя като при състезание, отдалечавайки се бързо от Ватикана. Натисна рязко спирачките, колата изпищя пронизително и се закова на място на малкия паркинг до посолството. Тримата мъже влязоха през страничния вход и се отправиха веднага към приземието. Докато Райън държеше насочения пистолет, Шарп закопча на българина белезници и го настани върху дървен стол.

— Полковник Строков, трябва да отговаряш за убийството на Георги Марков — каза му Шарп. — От няколко години сме по следите ти.

Очите на Строков се разшириха като понички. Не само бентлито бе работило с бясна скорост, но и мозъкът на Шарп.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че разполагаме със снимки, на които се вижда как се измъкваш от летище „Хийтроу“ след убийството на нашия добър приятел на Уестминстърския мост. Скотланд Ярд те проследи, но ти успя да избягаш минути преди да получат заповедта за арест. Днес обаче нямаш късмет, защото ни падна в ръцете, а ще разбереш, че сме доста по-нецивилизовани от полицията, полковник. Уби човек на британска земя. Нейно величество кралицата не одобрява подобни деяния, полковник.

— Но…

— Защо въобще си правим труда да разговаряме с копелето, Том? — попита Райън, досещайки се какъв е планът. — Имаме заповед.

— Спокойно, Джак, спокойно. Няма къде да избяга, нали така?

— Искам да се обадя в посолството на страната си — настоя Строков с доста омаломощен глас, както се стори на Райън.

— А после ще поискаш и адвокат, предполагам — отвърна с усмивка Шарп. — В Лондон ще имаш на разположение адвокат, но сега не сме в Лондон.

— Не сме и от Скотланд Ярд — добави Джак, продължавайки в тона на Шарп. — Трябваше да приключим с него още пред църквата, Том.

Шарп поклати глава.

— Твърде много свидетели. По-добре да му помогнем да… изчезне, Джак. Георги ще ни разбере.

От физиономията на Строков пролича, че не беше свикнал някой да обсъжда собствената му съдба по начина, по който той често бе определял съдбите на други хора. Беше по-лесно да се прави на смелчага, когато оръжието е в неговите ръце.

— Нямаше да го убия, Том. Само щях да му прекърша гръбнака под кръста, за да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка като безпомощно бебе. Мислиш ли, че управниците му щяха да проявят милост към него?

Шарп се захили.

— Милост от Държавна сигурност? Моля те, Джак, не се излагай. Просто щяха да го настанят в болница, най-вероятно за душевно болни, и да му бършат задника веднъж или два пъти на ден, ако има късмет.

Райън забеляза, че Строков се ужаси. Никоя от службите за сигурност в Източния блок не проявяваше милост дори към най-преданите си служители. Строков бе наясно с това. Не, щом някой се издънеше, всичките му приятели се изпаряваха като сутрешна мъгла, а и българинът нямаше вид на човек, който има много приятели. Дори в собствената му служба най-вероятно бяха гледали на него като на бойно куче, от което има полза, но което не можеш да обичаш, а още по-малко да му имаш доверие, когато се върти край деца.