Том Клэнси - Дъга Шест

— Не. — После се изправи и влезе в пилотската кабина.

— Командире?

— Кой сте вие? — Пилотите нито бяха видели, нито чули какво става отзад.

— Къде е най-близкото военно летище?

— В Гандер, канадско — отвърна на часа помощник-пилотът. — Казва се Ренфорд.

— Добре, поемаме натам. Командир Гарнет, самолетът отново е ваш. Овързахме ги и тримата.

— Кой сте вие? — попита Уил Гарнет.

— Просто човек, който ви помогна — отвърна Джон с безизразно лице и Гарнет, бивш летец от ВВС, го разбра.

— Мога ли да използвам радиото, сър?

Капитанът му посочи третата седалка и му показа как да използва радиото.

— Тук щатски полет девет две нула — каза Кларк. — С кого говоря? Край.

— Тук специален агент Карни от ФБР. Вие кой сте?

— Карни, обади се на директора и му предай, че на линията е ДЪГА Шест. Положението е под контрол. Жертви нула. Тръгваме за Гандер и ни трябва канадската полиция. Край.

— ДЪГА?

— Просто както го чу, агент Карни. Повтарям, положението е под контрол. Тримата похитители са арестувани. Оставам на линия да говоря с директора ви.

— Слушам, сър — отвърна изненадано Карни.

Кларк погледна ръцете си. Трепереха — чак сега, след като всичко беше свършило. Е, това му се беше случвало веднъж-дваж и преди. Самолетът зави наляво; пилотът говореше с някого в ефира, вероятно с Гандер.

— Девет две нула, Девет две нула, тук е агент Карни.

— Карни, тук ДЪГА. — Джон замълча. — Командир Гарнет, това радио защитено ли е?

— Да, кодирано е.

— Окей, Карни, какво става?

— Говорете с директора. — Последва прещракване и слаб пукот.

— Джон? — запита нов глас.

— Да, Дан.

— Какво излезе?

— Трима, говорят испански, не бяха от най-умните. Обезвредихме ги.

— Живи?

— Тъй вярно — потвърди Кларк. — Казах на пилота да се насочи към Гандер. Трябва да сме там след…

— Деветдесет нула минути — каза помощник-пилотът.

— След час и половина — продължи Джон. — Обади се на канадците да ги приберат и звънни в Андрюс. Трябва ни транспорт до Лондон.

Не се налагаше да обяснява защо. Онова, което трябваше да мине за най-обикновен граждански полет на трима офицери и две жени, беше изгърмяло и цялата дискретност, свързана със самоличностите им, беше отишла по дяволите. Нямаше смисъл да висят на борда, докато останалите пътници ги запомнят… повечето щяха само да поискат да им благодарят, но пак не беше добре. Цялото усилие, което бяха приложили, за да направят ДЪГА едновременно ефективна и секретна, беше изгърмяно заради трима тъпи испански задници — или каквито там бяха. Кралската канадска конна полиция щеше да го разбере преди да ги предаде на американското ФБР.

— Окей, Джон, заемам се с нещата. Ще се обадя на Рене и ще го помоля ги организира. Имаш ли нужда от нещо друго!

— Да, прати ми няколко часа сън. Става ли?

— Каквото пожелаеш, момко — отвърна му с кикот директорът на ФБР и връзката се прекъсна.

Кларк свали слушалките и ги окачи на куката.

— Кой сте вие, по дяволите? — отново попита Гарнет.

Първоначалното обяснение явно се беше оказало крайно незадоволително.

— Сър, аз и приятелите ми сме въздушни шерифи, които случайно се оказаха на борда. Това стига ли?

— Всъщност… да — каза Гарнет. — Благодаря ви. Онзи, дето беше тук, малко му беше отпуснал края, ако разбирате какво искам да кажа. По едно време адски се бяхме притеснили.

Кларк кимна с разбираща усмивка.

— Аз също.

Правеха го от доста време. Белезникавосините фургони — бяха четири на брой — обикаляха Ню Йорк Сити, прибираха бездомници и ги откарваха до центровете за подслон, поддържани от корпорацията. Тихата, вежлива операция бе привлякла вниманието преди година в един репортаж на местен телевизионен канал и донесе на корпорацията няколко десетки възторжени писма, след което събитието залезе зад хоризонта, както се случва с подобни неща. Наближаваше полунощ и при спадащите есенни температури фургоните отново бяха излезли и събираха бездомници из Манхатън. Не го правеха по начина, по който навремето с тях се разправяше полицията. Хората, на които помагаха, не бяха принуждавани да се качват в колите. Доброволците от корпорацията ги питаха учтиво дали биха желали чиста постеля за през нощта, при това безплатно, без излишни религиозни усложнения, типични за повечето „мисии“, както традиционно ги наричаха. Тези, които отклоняваха предложението, получаваха одеяла, дарени от служители на корпорацията, които в момента си спяха по домовете или гледаха телевизия — участието в програмата беше доброволно за персонала, — вярно, употребявани, но все пак топли. Някои бездомници предпочитаха да останат под открито небе: смятаха, че това е някаква форма на свобода. Повечето приемаха. Дори заклетите пияници обичаха леглата и душовете. В момента във фургона имаше десет души — това беше всичко, което можеше да се поеме на едно пътуване. Помогнаха им да се качат, настаниха ги на седалките и ги пристегнаха с колани като мярка за безопасност.