Том Клэнси - Дъга Шест

— Полицията вероятно се опитва да установи връзка е онези типове по телефона и да поговори с тях. Обичайната процедура — каза Прайс, който имаше най-голям практически опит в тези неща. Останалите знаеха теорията, но теорията никога не е достатъчна. — До половин час ще разберем дали това е задача за нас, или не.

— Добри ли са швейцарските ченгета? — попита го Кларк.

— Много са добри, сър. Но им липсва опит в сериозни акции със заложници.

— Точно затова имаме споразумение с тях — вметна Тоуни.

— Да, сър. — Прайс се облегна назад, бръкна в джоба си и си извади лулата. — Някой против?

— Тук няма фанатици на тема здраве, старши сержант — поклати глава Кларк. — Какво имате предвид под „сериозна“ акция със заложници?

— Заклети престъпници. Терористи. — Прайс сви рамене. — Достатъчно глупави младоци, за да заложат живота си. От тези, дето убиват заложници, за да покажат, че са решени на всичко. — „От тези, които преследваме, за да ги убием.“ Не се наложи да го добавя.

Джон Кларк се замисли. Като нямаш никаква информация не можеш да направиш и изводи. Всички очи бяха приковани в телеекраните, които показваха малко, и Кларк усети, че му липсва присъщото безсмислено дърдорене, което човек очаква от телевизионните репортери. Единственото по-интересно беше, когато споменаха, че се опитали да говорят с местните ченгета, но че полицаите не казали нищо, освен че се опитвали да установят контакт, засега неуспешно. Това сигурно беше лъжа, но нали ченгетата обикновено лъжеха медиите в случаи като този — защото всеки полукомпетентен терорист би могъл да разполага с телевизионен приемник и да го наблюдава.

Протоколът в случая беше едновременно и прост, и сложен. ДЪГА имаше споразумение с швейцарското правителство. Ако местната полиция не успееше да се справи, щяха да отнесат въпроса на равнище кантон, където, от своя страна, щяха да решат дали да го прехвърлят, или не още една стъпка нагоре, до централните държавни власти, чиито хора, на равнище министерство, щяха евентуално да се обърнат към ДЪГА. Целият този механизъм беше установен преди месеци, като част от мандата на агенцията, която Кларк оглавяваше в момента. Зовът за помощ щеше да дойде през британския Форин Офис в Уайтхол. На Джон всичко това му се струваше адски бюрократично, но нямаше как да се избегне и той все пак беше благодарен, че няма и друго ниво в добавка. Пристигнеше ли молбата, нещата ставаха по-лесни, поне от административна гледна точка. Но докато това не станеше, швейцарците нямаше да им кажат нищо.

След едночасово телевизионно бдение Чавес излезе, за да вдигне Екип 2 в бойна готовност. Бойците приеха новината спокойно и се заловиха да приготвят екипировката, която не беше много. Телевизионният сигнал беше прехвърлен до личните им приемници по бюрата и скоро всички насядаха да гледат, а шефът им се върна в свързочната. Междувременно хеликоптерите чакаха на площадката край зоната на Екип 2. Екип 1 също беше в режим на резервна готовност, в случай че стане нещо непредвидено.

През следващия половин час телеекраните продължиха да показват много малко — само празната улица, но после се появи един полицай с клетъчен телефон в ръка. Личеше, че е изнервен.

— Нещо не е наред — отбеляза доктор Пол Белоу. Еди Прайс само изпуфка с лулата си. Преговарянето с хора като нахлулите в банката само по себе си бе изкуство, което този полицай тепърва трябваше да изучава.

— „Това не беше ли изстрел?“ — чу се гласът на преводача.

— О, по дяволите! — въздъхна Чавес.

След миг стъклените врати на банката се отвориха и някакъв човек в сив балтон извлече на тротоара труп. Изглежда, беше на мъж, но главата, както показаха камерите, представляваше кървава маса.

„Дръпни се надясно, твое дясно“ — помисли си Чавес. По някакъв начин мисълта му като че ли достигна до мъжа, защото той остана като закован няколко секунди, а след това неохотно се придвижи надясно.

— „Някой току-що извика откъм банката“ — препредаде преводачът думите на репортера.

Каквото и да беше извикал гласът, изглежда, цивилният го беше чул, защото веднага залегна на тротоара.

— Добър ход, приятел — отбеляза Тоуни. — Сега ще видим дали полицията ще може да те изтегли.

Една от камерите се завъртя към ченгето, което беше излязло насред улицата с клетъчния си телефон и в момента махаше на цивилния. После — дали от храброст, дали от глупост — полицаят бавно закрачи към редицата полицейски коли, без да го е грижа, че могат да го прострелят.