Том Клэнси - Мечката и драконът

Генерал Мур бе готов с отговора:

— Снабдяването. Танковете и бронетранспортьорите, които настъпват на север, изразходват по около деветстотин тона дизелово гориво всеки ден. Повече от пет хиляди войници от инженерните части работят денонощно, за да изградят тръбопровод, по който да доставят гориво на предните си части. Ако го отрежем, те ще се опитат да възстановят снабдяването с камиони, но товарният им капацитет е малък…

— А и ние ще използваме Умни прасета, за да се справим с тях — довърши вицепрезидентът Джексън.

— Това е единият начин — съгласи се генерал Мур.

— Умни прасета? — попита Райън.

Роби обясни:

— Разработвахме това и още няколко хитроумни оръжия през последните осем години. Прекарах един месец на изпитателния полигон, където изпробвахме прототипа. Ще свършат работа, ако успеем да осигурим достатъчно.

— Гъс Уолъс ги е включил на първо място в списъка си за Коледа.

— Другият номер е политическата страна на нещата — каза Джексън.

— Да, струва ми се, че ми хрумна нещо. Как КНР представя тази война пред народа си?

Беше ред на професор Уийвър:

— Твърдят, че руснаците са провокирали инцидент на границата — също както постъпи Хитлер с Полша през 1939 година. Похватът „Голяма лъжа“. Използвали са го и по-рано. Всички диктатури са го използвали. Върши работа, ако можеш да контролираш информацията, която народът получава.

— Какво е най-доброто оръжие за борба с лъжата? — попита Райън.

— Истината, разбира се — отговори Арни ван Дам от името на останалите. — Само че те контролират разпространението на информация. Как можем да съобщим истината на китайското население?

— Ед, как получаваме сведенията от Зорге?

— По Интернет, Джак. Защо?

— Колко китайци имат компютри?

— Милиони. Броят им рязко скочи предпоследните две-три години. Точно затова откраднаха онзи патент от „Дел“, за който се разсмърдяхме на търговските преговори и, о-о, да… — Фоли се усмихна. — Това ми харесва.

— То може да бъде и опасно — предупреди ги Уийвър.

— Д-р Уийвър, няма безопасен начин да водиш война — отвърна му Райън. — Тук не става дума за преговори между приятели. Генерал Мур?

— Да, сър.

— Издайте необходимите заповеди.

— Да, сър.

— Единственият въпрос е дали ще проработи.

— Джак — каза Роби Джексън. — Това е като бейзбола. Ако искаш да разбереш кой е по-добър, трябва да изиграеш мача.

Първата дивизия от подкрепленията, която пристигна в Чита, бе 201-ва. Композициите спряха в построените специално за целта резервни коловози. Платформите бяха проектирани (и произведени в огромни количества) за транспортиране на верижни военни машини. По тази причина в края на всяка от тях имаше подвижна рампа, която се спускаше, така че танковете да могат да слязат на собствен ход от вагона направо на бетонните естакади, разположени до всеки от резервните коловози. Това не бе съвсем лесно, защото платформите бяха доста тесни и макар да се справяха, водачите въздъхваха облекчено, когато веригите стъпеха на бетона. След като се озовеше на земята, всяка от машините, упътена от военните регулировчици, се отправяше към съответния пункт за съсредоточаване. Командирът на 201-ва мотострелкова дивизия и щабът му, разбира се, вече бяха пристигнали и началниците на отделните роти веднага получиха заповедите за походния ред, според който трябваше да се придвижат до Пета армия на генерал Бондаренко и да се присъединят към нея, за да я превърнат в истинска полева армия, каквато в момента тя бе само на хартия.

201-ва, както и следващите я дивизии — 80-а, 34-а и 94-а, бяха оборудвани с най-новата руска военна техника. Непосредствената им задача бе да се придвижат бързо на север и после на изток, за да изпреварят настъпващите китайци. Щеше да бъде доста лудо препускане. В тази част на Русия пътната мрежа бе доста слабо развита и малкото съществуващи пътища бяха без настилка, но това бе дори по-добре за верижните машини. Истинският проблем щеше да бъде дизеловото гориво. Тук нямаше много бензиностанции за камионите, кръстосващи този район в мирно време, така че 201-ва реквизира всяка цистерна, която офицерите успяха да открият. Снабдителите се притесняваха, че това няма да помогне особено, но така или иначе нищо не можеха да направят. Е, ако успееха да докарат танковете си дотук, в краен случай можеха да ги използват като бункери.

Почти единственото нещо в този район, което можеха да използват, бе телефонната мрежа, която им позволяваше да осъществяват връзка, без да използват радиостанции. Имаше строга заповед за абсолютно радиомълчание в целия регион, за да не се позволи на противника да се сдобие с каквато и да е информация и военновъздушните сили в зоната, както руските, така и американските, бяха инструктирани да свалят всеки навъртащ се наоколо разузнавателен самолет на китайците. Общо седемнадесет J-6 и J-7, за които бе преценено, че са модифицирани за изпълнение на подобни задачи, „изчезнаха“ някъде около Чита.