Чак Паланик - Боен клуб

Ето колко скапан може да стане животът ти.

Убийте ме.

Сграбчвам кормилото и връщам колата обратно в насрещното движение.

Сега.

Подгответе се за евакуация на душата.

Сега.

Механикът се бори да извърти кормилото към канавката, а аз се боря да умра, мамка му.

Сега. Невероятното чудо на смъртта, когато в една секунда ходиш и приказваш, а в следващата си неодушевен предмет.

Аз съм нищо. Дори и нищо не съм.

Студен.

Невидим.

Усещам миризма на кожа. Усещам предпазния си колан, усукан като усмирителна риза около мен, и когато се опитвам да се надигна, удрям главата си в кормилото. Боли повече, отколкото трябва. Главата ми почива в скута на механика и когато поглеждам нагоре, очите ми се нагаждат към светлината и виждам лицето на механика високо над мен. Той се усмихва, кара и виждам звездите през страничния прозорец.

Ръцете и лицето ми лепнат от нещо.

Кръв!

Маслен крем, който замръзва.

Механикът поглежда надолу.

— Честит рожден ден.

Усещам миризма на дим и се сещам за тортата.

— Едва не строших кормилото с главата ти — казва той.

Нищичко — само нощният въздух и мирисът на дим, и звездите, и механикът, който се усмихва и кара с главата ми, полегнала в скута му. Изведнъж вече не ми се става. Къде е тортата?

— На пода — отвръща механикът.

Само нощният въздух — мирисът на дим става по-тежък. Сбъдна ли се желанието ми?

Горе над мен, очертано на фона на звездите в прозореца, лицето се усмихва.

— Тия свещи — казва той — са от ония, дето не гаснат.

В сиянието на звездите очите ми свикват достатъчно, за да видят как димът се издига над малките пожарчета по килима около нас.

Механикът от бойния клуб натиска газта и беснее зад кормилото по своя кротък начин, а все още ни предстои да свършим нещо важно тази вечер.

Едно от нещата, което трябва да науча преди края на цивилизацията, е да познавам посоката по звездите. Всичко е тихо като шофиране на кадилак в Космоса. Сигурно сме слезли от магистралата. Тримата отзад са припаднали или умрели.

— Ти докосна живота — казва механикът.

Сваля едната си ръка от кормилото и напипва дългия ръб там, където главата ми отскочи от него. Челото ми така се е подуло, че и двете ми очи се затварят. Той прокарва студен пръст по отока. Колата отскача от някаква бабуна и болката сякаш плисва от очите ми като сянка изпод ръба на капак. Изкривените ни задни пружини и броня лаят и скърцат в тишината, която порим по нощния път.

Механикът обяснява как задната броня на корниша виси на свръзките и как едва не се откъснала, когато закачила предницата на камиона.

Питам тази вечер част от домашното за Проект „Разруха“ ли е?

— Част от него — отвръща той. — Трябва да принеса четири човешки жертви и да взема един товар мас.

Мас?

— За сапуна.

Какво е намислил Тайлър?

Механикът започва да говори и все едно слушам Тайлър Дърдън.

— Виждам най-силните и най-умни мъже, живели някога — произнася той. Лицето му е очертано на фона на звездите в страничния прозорец. — И тези мъже наливат бензин и сервират.

Капката на челото му, веждите му, извивката на носа му, миглите и дъгите на очите му, пластичният профил на устата му, която говори — всичко това е очертано в черно на фона на звездите.

— Ако можем да вкараме тези мъже в тренировъчни лагери и да ги довъзпитаме…

„Всичко, което прави пистолетът, е да насочва експлозията в една посока“.

„Имаме една класа млади, силни мъже и жени, които желаят да посветят живота си на нещо. Рекламата кара тези хора да тичат след коли и дрехи, които не са им нужни. Поколения наред работят нещо, което мразят, само за да могат да си купят онова, от което всъщност нямат нужда“.

„Нашето поколение не е преживяло голяма война, нито велика депресия — но ние преживяваме велика война на духа. Велика революция срещу културата. Великата депресия — това е нашият живот. Преживяваме духовна депресия“.

„Трябва да покажем на тези мъже и жени свободата, като ги поробим. Да им покажем смелостта, като ги уплашим“.

„Наполеон се хвалел, че може да обучи мъжете да жертват живота си за парче панделка“.

„Представете си как обявяваме стачка и всички отказват да работят, докато не преразпределим световните богатства“.

„Представете си как преследваме лосове из влажната гора край развалините на Рокфелер Сентър“.

— Онова, дето го каза за работата ти — казва механикът, — сериозно ли беше?

Да, сериозно.