Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Бьорн чувства, че ръцете му треперят, когато съблича тениската и дългите до коленете бански на цветя. Той е по-млад от нея, тялото му е момчешко, почти неокосмено, с вече загорели от слънцето рамене.

— Сега искам аз да те погледам — казва тя.

Лицето му пламва, тръгва към нея с широка усмивка.

— Нима ми е забранено?

Бьорн поклаща глава и заравя лице в шията и косата й.

Целуват се, стоят притиснати един до друг и не спират да се целуват. Пенелопе усеща топлия му език в устата си и изтръпва от щастие. Прогонва широката усмивка, за да не спират. Дишат все по-ускорено. Знае как свършва Бьорн, как бие сърцето му. Лягат на тревата, възбудени, гушват се между буренаците. Той опитва с уста да стигне гърдите й, кафявите зърна, целува корема и разтваря бедрата й. Когато я поглежда, му се струва, че телата им греят с особена светлина на залязващото слънце. Изведнъж всичко става съвършено интимно и деликатно. Вече е влажна и набъбнала, докосва я с език, съвсем нежно и бавно, тя трябва да отмести главата му след миг. Събира бедрата си, усмихва се и поруменява под очите. Шепне му да се приближи, придърпва го, помага му с ръка и го оставя да се плъзне в нея. Той диша тежко в ухото й; тя е устремила поглед в розовеещото небе.

Изправя се гола на топлата трева, протяга се, прави няколко крачки и поглежда към дърветата.

— Какво има? — пита Бьорн с плътен глас.

Гледа го, седнал гол на тревата, как й се усмихва.

— Раменете ти са изгорели.

— Така е всяко лято.

Внимателно опипва червената кожа.

— Да се връщаме — гладна съм.

— Трябва да поплувам малко.

Тя облича отново банските и клина, обува маратонките и застава с горнището в ръка. Плъзва поглед към голите му гърди, мускулестите ръце, татуировката на рамото, изгорелите рамене и светлия, игрив поглед.

— Следващия път ти си отдолу — усмихва се тя.

— Следващия път — развеселен повтаря той. — Знаех си, че ще ти хареса.

Тя не спира да се смее и да маха, протестирайки с ръка. Той ляга усмихнат по гръб, загледан в небето. Чува го да си подсвирква, когато тръгва през гората към тесния, стръмен бряг, където е закотвена яхтата.

Спира и облича горнището, преди да се спусне надолу.

Стъпила на борда, Пенелопе се чуди дали Виула още спи. Мисли си да сложи тенджерата с пресни картофи и няколко стръка копър, после да се измие и преоблече. Странно, че кърмата е мокра, като след дъжд. Виула сигурно е мила кой знае защо. Нещо не е наред. Пенелопе не може да го изрече с думи, но е настръхнала от напрежение. Става съвсем тихо, когато песента на птиците изведнъж секва. Чуват се само лекото плискане на водата към корпуса и приглушеното скърцане на въжето около пъна. Тя долавя собствените си движения. Слиза по стълбата към кърмата, вижда, че вратата на отделението за гости е отворена. Лампата свети, но Виула не е вътре. Усеща, че ръката й трепери, когато почуква на вратата на тясната тоалетна. Отваря я, надниква и се връща на палубата. В далечината вижда, че Бьорн се е запътил към водата. Започва да ръкомаха, но той не я забелязва.

Отваря стъклената врата към салона, минава покрай сините дивани, тиковата маса и руля.

— Виула? — плахо повиква тя.

Слиза към кухненския ъгъл, взима една тенджера, но я оставя на котлона, сърцето й се разтуптява. Подава глава в голямата баня и продължава към форпика, където спят с Бьорн. Открехва, взира се в мрачната каюта, първоначално й се струва, че вижда своя огледален образ.

Виула не помръдва на ръба на леглото с ръка, отпусната на розовата възглавница от „Мюрурна“ 4 4 Най-старата и най-голяма верига магазини за стоки втора употреба в Швеция, чиито приходи се даряват на организацията „Армия на спасението“ с благотворителна цел. — Бел.прев. .

— Какво правиш тук?

Пенелопе чува въпроса към сестра си: какво прави в спалнята, въпреки че вече е предусетила бедата. Лицето на Виула е мътно бяло и безжизнено, косата е мокра и разпиляна.

Пенелопе се приближава, обгръща сестра си с ръце, тихо простенва и започва да крещи:

— Виула? Какво има? Виула?

Напразно, вече е разбрала какво се е случило, сестра й лежи бездиханна, кожата не излъчва телесна топлина, нищо не е останало от нея, капчицата живец е пресъхнала. Стене с непознат глас и се препъва, отстъпвайки, раздира дрехи, блъска с рамо касата на вратата, обръща се и се затичва по стълбата.

На палубата си поема дъх, кашля и се оглежда наоколо, скована от страх. На стотина метра на брега вижда непознат мъж с черни дрехи. По някакъв начин го свързва със случката. Знае, че е онзи под сянката на моста в гумената военна лодка, същият, който се бе обърнал гърбом, когато го подминаха. Разбира, че облеченият в черно е умъртвил Виула и че все още не е приключил.