Крис Картер - Отмъстителят

Похитителят не й обърна внимание и взе нещо от работния тезгях.

Мускулите на Алисън се напрегнаха. Тя искаше отново да помоли мъжа, но вече не беше в състояние да говори. Риданията й бяха твърде силни.

Мъжът пак се обърна с лице към нея.

Алисън присви очи, опитвайки се да види какво държи в ръката си той, но предметът беше твърде малък.

Похитителят се приближи.

Три крачки.

Две.

Една.

Алисън съзря нещо метално между пръстите му.

Нож?

Скалпел?

Какво?

Тя не можеше да направи нищо друго, освен да ридае неудържимо.

Затвори очи, затаи дъх и се подготви. Миг по-късно тя чу стържене на метал върху бетонния под.

Алисън стисна очи още по-силно.

След няколко секунди усети, че тялото й леко се залюля напред, но изненадващо движението не беше придружено от болка.

Първата й мисъл беше, че може би тялото й вече е толкова пребито, че още не е регистрирало болката.

Алисън зачака.

И болката най-после дойде.

Пак от ръцете. Беше толкова сипна, че тя пак изпадаше в безсъзнание. Клепачите й потрепнаха и Алисън изпусна затаения си дъх. Тялото й сякаш започна бавно да се спуска в тъмна и студена бездна.

Преди обаче да стигне до дъното, нещо или някой я хвана. В същия момент краката й омекнаха и Алисън тупна върху нещо твърдо и неудобно.

Тя пое дълбоко горещия, влажен въздух и тогава осъзна, че не си въобразява. Не падаше в бездна, а на пода.

Похитителят взе връзка ключове и я освободи от оковите. Стърженето на метал, което беше чула по-рано, беше от сгъваем стол, който той беше донесъл и сложил под нея.

Алисън се свлече на стола и спусна ръце от двете страни на тялото си. Усещането, което последва, беше смесица от пълно облекчение и неизмерима тъга. Кръвта започна да тече свободно в ръцете й за пръв път от дълго време. Чувството беше толкова силно, че организмът й не можа да го възприеме. Тя се изви напред и повърна на пода.

Изненадващо, това не ядоса мъжа. Когато Алисън приключи, той я хвана за косата и я дръпна назад да седне.

Алисън започна да диша дълбоко. Гърдите й се повдигаха и отпускаха в неравномерен ритъм. Сега имаше чувството, че ръцете й горят. Бодяха ги милиони иглички.

Главата й отново клюмна и брадичката й се допря в гърдите. Похитителят разбра, че тя ще припадне, сграбчи я за косата и силно дръпна назад главата й.

— Не, не, не. Остани будна, Алисън. Искам те в съзнание. Трябва да почувстваш всичко. Чуваш ли ме? Браво. — Мъжът пусна косата й и отстъпи крачка назад.

Този път Алисън задържа главата си изправена, но нещо я накара да се усъмни, че е в съзнание. Когато мъжът отново се насочи към работния тезгях, тя съзря нещо, което смрази кръвта й. В един от ъглите на подземието, скрито в сенките, Алисън можеше да се закълне, че видя малко момче, което гледаше право в нея. Ужасът в очите му се равняваше на страха в нейните очи.

— Не съм сигурен защо — каза Хънтър. — Може би защото бях много уморен, когато отново препрочетох бележката рано сутринта, но по някаква причина умът ми размести буквите по странен начин и за частица от секундата го видях… И после изчезна.

Гарсия все още гледаше втренчено таблото.

— Помислих, че си въобразявам, но продължих да мигам, отместих очи встрани и след това пак погледнах последните думи. — Робърт млъкна и проследи погледа на партньора си. — И после като насън буквите се разместиха пред очите ми. — Той още веднъж почука с пръст по таблото. — И видях това.

От буквите в „Аз съм Смърт“ Хънтър беше съставил три нови думи: „Аз Мат Хейд“.

— Не може да бъде, мамка му! — повтори Карлос, най-после откъсна очи от таблото и погледна Хънтър.

— И на мен ми е трудно да повярвам, но ето, пише го.

— Знам, че убиецът е адски дързък, направо безочлив, но това е абсурдно, Робърт. — Гарсия посочи таблото. — Безпрецедентно. Той не ни дава улика, а името си. Защо би го направил?

— Защото не знае, че ние сме научили за Фресно, за Сакраменто и за апартамента му в Източен Лос Анджелис. Няма представа, че имаме заподозрян и че този заподозрян е Матю Хейд — или Мат Хейд. Всъщност, когато убиецът пусна бележката под вратата ми, нямахме заподозрян. Не знаехме кой е Мат Хейд, спомняш ли си? Разбрахме по-късно.

Карлос започна да прави връзката.

— Дори ако се бяхме досетили, че уликите, за които споменава той в писмото си, са във формата на анаграма, ние не знаехме какво търсим — дума, две думи, фраза или име. Нямаше как да знаем, че той е написал истинското си име. Колко възможни думи или комбинации от думи може да образуваме от тези букви?