Крис Картер - Отмъстителят

— Записах. На какъв адрес да ги изпратя?

— Проследете обаждането. Намерете този телефон и ще я откриете.

— Господине? Ало? Господине?

Този път линията не прекъсна, но мъжът си беше тръгнал.

Лопес Каньон Роуц в Лейк Вю Терас се простира от магистрала „Футхил“ чак до най-крайната западна точка на националния парк „Анджелис“ а после рязко завива надясно и стига до Кагел Каньон Роуд, където най-после свършва. На по-малко от километър и половина след острия десен завой се отклонява неизползван и неравен път, който отива нагоре по малък хълм. Обаждането, което беше получила Талисия, беше направено оттам, по-точно от изоставена дървена постройка на хълма.

Минаваше два следобед, когато Хънтър и Гарсия получиха второ обаждане от доктор Снайдър. Той току-що беше пристигнал на местопрестъплението и докато влизаше в сградата, първото, което направи, беше да се обади на детективите от отдел „Обири и убийства“.

Дори с включени сирени, четирийсеткилометровото пътуване през Саут Сентрал, булевард „Глендейл“ и накрая до най-западната точка на националния парк „Анджелис“ отне на Хънтър и Гарсия един час.

Поради уединеното местоположение и факта, че от двете страни на неизползвания път нямаше нищо друго, освен неравен терен и гъсти, непроходими шубраци, полицаите установиха периметъра в началото на пътя. Никой репортер или новинарски микробус не можеше да се приближи на по-малко от километър и половина от дървената постройка.

Гарсия показа служебните си документи на полицаите до лентата, зави надясно и подкара нагоре по неравния път.

— Това място достатъчно уединено и отдалечено ли е за теб? — попита Карлос, когато спря до буса на криминалистите на върха на хълма.

Хънтър току-що беше проверил мобилния си телефон. Все още нямаше новини за Матю Хейд.

Докато слизаха от колата, той спря, за да огледа постройката.

Беше относително малка, правоъгълна, дървена, със старомоден двускатен покрив. Входът беше през големи двойни врати в източната страна. Детективите си помислиха, че прилича на хамбар, само че покривът не беше толкова висок, колкото можеше да се очаква. Отвън някога е била боядисана в бяло, но под дългогодишното въздействие на слънцето и дъжда цветът се беше запазил само тук-там. Освен това в резултат на безмилостния контакт с природните стихии от южната стена, пред която стояха детективите, липсваха няколко дъски, а други бяха счупени.

Вдясно от двойните врати стояха трима полицаи, които имаха такъв вид, сякаш току-що бяха повръщали.

Когато се приближиха до жълтата лента, която забраняваше влизането в сградата, Хънтър и Гарсия бяха посрещнати от особена миризма, която идваше отвътре — смесица от развалена храна и сладникав металически мирис. Двамата детективи веднага познаха миризмата, защото я бяха долавяли много пъти през годините.

Кръв.

Много кръв.

Те показаха документите си на полицая с дневника на местопрестъплението, който им даде гащеризони от тайвек и латексови ръкавици.

Робърт и Карлос облякоха гащеризоните, провряха се под жълтата лента и отвориха вратите. Бяха изминали само две крачки, когато чудовищността на картината, която видяха, изсмука въздуха от белите им дробове и ги накара да затаят дъх.

Сега разбраха защо полицаите навън имаха такъв вид, сякаш бяха повръщали.

Но не жестокостта на сцената пред тях ги стъписа, а факта, че те знаеха коя е жертвата.

Робърт и Карлос стояха на входа към голямо отворено пространство. Отвътре постройката също приличаше на хамбар, но по-малък. Палещите лъчи на слънцето, които жулеха старите дървени стени и черния двускатен покрив, бяха превърнали в пещ помещението. Детективите бяха вътре от две секунди, а на челата и по гърбовете им вече бяха избили капчици пот.

Доктор Снайдър стоеше в дъното на стаята и разговаряше с един от криминалистите. Той видя, че двамата детективи влязоха, и тръгна да ги поздрави. Трябваше да се движи покрай стените, за да не стъпи в кръвта.

— Робърт, Карлос — кимна доктор Снайдър. Ципът на гащеризона му беше вдигнат догоре, но качулката беше спусната на раменете му. Той пак нямаше маска на носа.

Двамата детективи отвърнаха на поздрава му, но вниманието им беше приковано в мъртвата жена пред тях. Главата й беше клюмнала и брадичката докосваше гърдите й, но лицето й се виждаше. И затова Хънтър и Гарсия се вцепениха.

Доктор Снайдър озадачено присви очи, докато ги гледаше. Нещо не се връзваше. Въпреки жестокостта на сцената и огромното количество кръв, разплискана из стаята, погледите им бяха приковани в лицето на жертвата. Защо?